Вдъхвам уханието на сапун, мириса на дезинфектант, и стоя в бялата баня, заслушана в далечния шум на течаща вода, на тоалетни казанчета. Странно защо се чувствам уютно, като у дома. Има нещо успокоително в тоалетните. Телесните функции поне си останаха демократични. Всички серат, би казала Мойра.
Присядам на ръба на ваната, загледана в хавлиите. Навремето ме възбуждаха. Означаваха равносметката на любовта.
Видях майка ти, каза Мойра.
Къде?, попитах. Новината ме разтърси, стъписа ме. Осъзнах, че съм я смятала за мъртва.
Не лично, а в онзи филм, който ни пуснаха, за Колониите. Беше в близък план, сигурна съм, че беше тя. Беше увита в едно от онези сиви неща, но знам, че беше тя.
Слава богу, казах.
Защо слава богу?, попита Мойра.
Мислех я за мъртва.
По-добре да беше. Би трябвало това да ѝ пожелаеш — да умре.
Не помня кога я видях за последен път. Слива ми се с всички останали пъти — беше по някакъв тривиален повод. Трябва да се е отбила за нещо, влиташе и излиташе от къщи, като че ли аз съм майката, а тя — детето. Все още притежаваше онази напереност. Понякога, докато се местеше, когато тъкмо беше напуснала един апартамент или се нанасяше в друг, използваше моята пералня. Може би беше дошла да вземе нещо назаем — тенджера, сешоар. Имаше този навик.
Не знаех, че ще е последният път, иначе щях да го запомня по-добре. Дори не помня какво си казахме.
Седмица по-късно, след две, след още три, когато положението внезапно много се влоши, опитах да ѝ звънна. Но не вдигна. Не вдигна и когато опитах отново по-късно.
Не ме беше предупредила, че ще заминава някъде, но пък вероятно и не би го направила — невинаги ме предупреждаваше. Имаше си собствена кола и не беше твърде възрастна да шофира.
Накрая се свързах по телефона с управителя на сградата. Каза, че не я е виждал напоследък.
Притесних се. Помислих си, че може да е получила сърдечен удар или инсулт, не беше изключено, макар че, доколкото знаех, не беше болна. Открай време се радваше на чудесно здраве. Все още тренираше на тренажора и ходеше да плува през две седмици. Казвах на приятелите си, че тя сигурно е по-здрава от мен, и може би беше вярно.
С Люк отидохме до града и той принуди управителя да отключи апартамента. Може да е мъртва и да лежи на пода, каза му Люк. Управителят мърмореше за някакво разрешение, но Люк умееше да бъде убедителен. Съвсем ясно даде да се разбере, че няма да чакаме и няма да си тръгнем. Разплаках се. Може би в крайна сметка това свърши работа.
Когато онзи ни отвори вратата, вътре заварихме хаос. Преобърнати мебели, разрязан матрак, преобърнати на пода чекмеджета на бюрото, с разпиляно и натрупано на купчини съдържание. Само че майка ми не беше там.
Ще се обадя в полицията, казах. Бях престанала да плача. Беше ми студено от глава до пети, зъбите ми тракаха.
Недей, възпря ме Люк.
Защо не?, попитах и гневно се вторачих в него. Вече бях ядосана. Той стоеше насред опустошената дневна и само ме гледаше. Пъхна ръце в джобовете си — един от безцелните жестове, които хората правят, когато не знаят как иначе да постъпят.
Просто недей, така ми каза.
Майка ти е екстра, казваше Мойра, докато учехме в колежа. По-късно: майка ти няма спирачки. По-късно: сладурана е.
Не е сладурана, отговарях. Тя ми е майка.
Боже, да видиш моята, казваше Мойра.
Представям си майка си как мете смъртоносни токсини, както преди използвали старици в Русия, за да метат отпадъците. Само че тази мръсотия ще я убие. Не мога да повярвам. Със сигурност нейната напереност, нейният оптимизъм и енергия, липсата на спирачки ще ѝ помогнат да се измъкне. Все ще измисли нещо.
Знам обаче, че не е вярно. Просто прехвърлям отговорността, както правят децата с майките.
Вече съм я оплакала. Но ще го правя отново и отново.
Връщам се обратно тук, в хотела. Тук трябва да бъда. Сега в това голямо огледало под бялата светлина се оглеждам.
Хубавичко, бавно и спокойно. На нищо не приличам. Спиралата пак се е разтекла въпреки намесата на Мойра, лилавеещото червило се е размазало, косата ми е безжизнено отпусната. Повехналите розови пера са претруфени като карнавални кукли, някои от звездовидните пайети са изпопадали. Вероятно още от самото начало, но не съм забелязала. Аз съм плашило — с лош грим и с чужди дрехи, повехнал блясък.
Ще ми се да имах четка за зъби.
Мога да стоя тук и да си мечтая, но времето лети.
Трябва да се върна в къщата преди полунощ, иначе ще се превърна в тиква — или това се отнасяше за каляската? Според календара утре е Ритуалът, затова тази нощ Серина иска да бъде обслужена, а ако ме няма и тя разбере защо, тогава какво?