Отварям вратата на кухнята, пристъпвам навън, изчаквам очите ми да привикнат. Толкова отдавна не съм излизала навън сама в мрака. Вече чувам гръмотевицата, бурята наближава. Какво е направила с Пазителите? Може да ме застрелят като скитница. Надявам се да ги е подкупила някак: цигари, уиски, или пък знаят всичко за нея, за разплодната ѝ ферма. Ако не се получи, току-виж опитала с тях след това.
Вратата на гаража е само на няколко крачки. Прекосявам безшумно по тревата, отварям я и бързо се вмъквам вътре. Стълбището е тъмно, твърде тъмно, за да виждам. Пипнешком се отправям нагоре, стъпало по стъпало — и тук има килим, представям си го с гъбен цвят. Сигурно навремето е било апартамент — за някой студент, за работещ млад човек. В много големи къщи в квартала имаше такива. Ергенска квартира, студио, така се наричаха такива жилища. Доволна съм, че си го спомням. С отделен вход, ще пише в рекламите, което означава, че можеш да правиш секс, без никой да те вижда.
Изкачвам стълбището, чукам на вратата там. Отваря ми той — кого друг съм очаквала? Свети лампа, само една, но светлината е достатъчно силна, за да примигна. Гледам встрани, не искам да срещам погледа му. Единична стая, с легло, което се прибира, оправено, кухненски бокс в дъното и още една врата, сигурно на банята. Стаята е почти гола, военна, минималистична. Няма картини по стените, няма растения. Живее в полеви условия. Одеялото върху леглото е сиво и има надпис САЩ.
Той се отдръпва и ме пуска да мина. По риза е, държи запалена цигара. Усещам пушека по него, в топлия въздух на стаята, навсякъде. Иска ми се да съблека дрехите си, да се изкъпя в него, да го втрия в кожата си.
Никакви встъпления, знае защо съм тук. Дори не продумва, защо да се главоболи, това е просто задача. Отдалечава се от мен, угася лампата. Навън като контрапункт просветва мълния и почти веднага се разнася гръмотевицата. Той разкопчава роклята ми, мъж от мрак, не виждам лицето му, и аз едва дишам, едва стоя на краката си, не стоя. Устата му е върху мен, ръцете му, нямам търпение и той се движи, вече, любов, от толкова отдавна, аз съм жива в кожата си, отново, обгръщам го с ръце, пропадам меко, навсякъде край мен има вода, без край. Знам, че може да бъде един-единствен път.
Това си го измислих. Не се случи така. Ето как стана.
Изкачвам се по стълбите, чукам на вратата. Той ми отваря. Свети лампа, аз примигвам. Плъзвам поглед покрай него, единствена стая, леглото е оправено, голо е, по военному. Няма картини, но на одеялото наистина пише САЩ. Той е по риза, държи цигара.
— Ето, дръпни си — казва. Никакво встъпление, знае защо съм тук. За да надуя корема, да глътна балона — така му казваха някога. Поемам цигарата от него, дръпвам дълго, връщам му я. Пръстите ни почти не се докосват. Завива ми се свят дори от толкова дим.
Той не казва нищо, само ме гледа, без да се усмихва. Щеше да е по-хубаво, по-дружелюбно, ако ме докоснеше. Чувствам се глупава и грозна, макар да знам, че не съм нито едно от двете. Може би си мисли, че мърсувам в „При Йезавел“ с Командира или с още мъже. Дразня се, че изобщо давам пет пари какво си мисли. Да бъдем практични.
— Нямам много време — казвам. Прозвучава неловко и тромаво, не това имам предвид.
— Мога просто да го изстискам в шишенце и ти да си го излееш — казва. Не се усмихва.
— Няма нужда от грубости — отговарям. Сигурно се чувства използван.
Може би иска нещо от мен, някаква емоция, някакво признаване, че и той е човек, не просто семенник.
— Знам, че ти е трудно — опитвам. Свива рамене.
— Плащат ми — отговаря отегчено и намусено. Но продължава да не помръдва.
На теб ти плащат, мен ме тряскат, римувам наум. Значи така ще я караме. Не са му харесали гримът, пайетите. Ще пипаме грубо.
— Често ли идваш тук?
— И какво търси момиче като теб на такова място — отговарям. И двамата се усмихваме: така е по-добре. Признание, че изпълняваме роли, защото иначе какво търсим сред този декор?
— Въздържанието разнежва сърцето. — Цитираме от стари филми, отпреди. А тогавашните филми бяха от още по-предишно време: такива приказки са от епоха, която предхожда нашата. Дори майка ми не се изразяваше по този начин, не и когато аз я познавах. Вероятно никой не говори така в реалния живот, всичко е било измислица още от самото начало. Въпреки това е удивително колко бързо си припомняме това похотливо и фалшиво сексуално дърдорене. Вече разбирам каква е целта му — да предпази сърцевината ти недосегаема, затворена, защитена.
Вече съм тъжна, разговорът ни е безкрайно тъжен: изтъркана музика, избелели хартиени цветя, протрит сатен, ехо на ехото. Всичко е изчезнало, вече не е възможно. И най-неочаквано се разплаквам.