Най-сетне той пристъпва напред, обгръща ме с ръце, гали гърба ми, прегръща ме за утеха.
— Хайде, нямаме много време — казва. С ръка около раменете ми ме повежда към леглото, полага ме на него. Дори отмята завивката преди това. Започва да ме разкопчава, после да ме гали, целува ме до ухото.
— Никаква романтика, нали?
Навремето това означаваше нещо друго. Навремето означаваше: без ангажименти. Сега означава: без героични подвизи. А всъщност: не се излагай на риск заради мен, ако се стигне дотам.
И така нататък. И така.
Знаех, че може да се случи само веднъж. Довиждане, мислех си дори тогава, довиждане.
Нямаше гръмотевица обаче, нея си я съчиних. За да прикрива звуците, които се срамувам да издавам.
И така не се случи. Не съм сигурна как се случи, не точно. Надявам се да го възстановя — усещането за любов винаги е само приблизително.
Някъде по средата си спомних за Серина Джой, която седеше в кухнята. И си мисли: евтина стока. Разтваря крака за всеки. Обещаваш им цигара, и готово.
А след това си помислих — това е измяна. Не самото нещо, а собствената ми реакция. Ако знаех със сигурност, че той е мъртъв, щеше ли да е различно?
Иска ми се да живеех без срам. Иска ми се да живеех безсрамно. Иска ми се да живеех на тъмно. Тогава нямаше да знам колко на тъмно живея.
XIV
Избавление
Четиридесет и първа глава
Иска ми се тази история да беше различна. Иска ми се да беше по-цивилизована. Иска ми се да ме показваше в по-хубава светлина, ако не по-щастлива, поне по-активна, не толкова колеблива, не толкова разсеяна от дреболии. Иска ми се да не беше толкова безформена. Иска ми се да ставаше дума за любов или за внезапни прозрения, важни за живота на хората, или дори за залези, птици, дъждовни или снежни бури.
Може би в известен смисъл е за тези неща, но междувременно толкова още се замесиха, толкова много шушукане, толкова много предположения за другите, толкова много непотвърдени клюки, толкова много прокрадване и потайност. Пък и трябва да се издържи толкова много време, тежко като пържена храна или гъста мъгла, а после изведнъж тези червени събития като експлозии по иначе благопристойните, почтени и сомнамбулски улици.
Извинете, че в тази история има толкова много болка. Извинете, че е накъсана като тяло, попаднало в кръстосан огън или разчленено със сила. Но не мога да направя нищо, за да я променя.
Опитах да сложа и някои хубави неща — цветя например, защото закъде без тях?
Въпреки това ми причинява болка да я разказвам отново и отново. Веднъж стига — навремето веднъж не ми ли беше достатъчно? Продължавам обаче с тази тъжна, гладна и срамна история, обезобразена и недъгава, защото в крайна сметка искам да я чуете, както аз бих изслушала вашите истории, ако някога ми се удаде възможност, ако ви срещна или избягате някъде в бъдещето, в рая, в затвор или в нелегалност, на друго място. Общото помежду им е, че не са тук. Като ви разказвам нещо, поне вярвам във вас, вярвам, че сте тук, вярата ми ви създава. Защото разказвайки ви тази история, предизвиквам съществуването ви. Разказвам, следователно съществувате.
Затова ще продължа. Заставям се да продължа. Стигам до частта, която никак няма да ви хареса, защото в нея не се държа добре, но все пак ще се постарая да не пропускам нищо. След всичко изтърпяно заслужавате онова, което съм пропуснала — не е много, но съдържа истината.
Ето я историята.
Връщах се при Ник. Отново и отново, без да знае Серина. Не беше необходимо, нямах извинение. Не го правех заради него, а изцяло заради себе си. Изобщо не си мислех, че му се отдавам, защото какво имах да отдавам? Не се чувствах щедра, а признателна всеки път, когато той ме пускаше да вляза. Не беше длъжен.
За да го правя, станах безразсъдна, поемах глупави рискове. След като прекарвах време с Командира, се качвах горе, както обикновено, но после поемах по коридора, слизах по стълбището на Мартите отзад и минавах през кухнята. Всеки път чувах как вратата на кухнята се затваря зад мен и едва не се връщах — звучеше тъй металически, като миши капан — но не се връщах. Бързо прекосявах няколко метра осветена морава — прожекторите отново бяха пуснати — и очаквах всеки момент да усетя как куршумите ме разкъсват още преди да съм чула свистенето им. Опипом се качвах по тъмното стълбище и се облягах на вратата, а кръвта бушуваше в ушите ми. Страхът е мощен стимулант. После чуках тихичко, просешки. Всеки път очаквах да го няма, дори по-лошо — очаквах да не ме пусне да вляза. Можеше да заяви, че не иска повече да нарушава правилата, да си слага главата в торбата заради мен. Дори по-лошо — да заяви, че вече не проявява интерес. Той не казваше нищо подобно и аз имах чувството, че това е най-невероятната благодат и късмет на света.