Предупредих ви, че нещата са зле.
Ето как става.
Той отваря вратата. По риза е, измъкната от панталона, виси отвън. Държи четка за зъби или цигара, или чаша с нещо. Има си собствени запаси, купени на черно най-вероятно. Винаги държи нещо в ръка, все едно си живее живота, както обикновено, не ме очаква, не ме чака. Може би наистина не ме очаква, не се надява. Може би не си прави труда и не дръзва да си го представя.
— Много ли е късно? — питам.
Той клати глава отрицателно. Вече сме се разбрали, че никога не е твърде късно, но аз проявявам ритуалната любезност да попитам. Така усещам, че владея положението, че имам някакъв избор, че вземам решение, което може да бъде и различно. Той отстъпва настрани, минавам покрай него и той затваря вратата. После прекосява стаята и затваря прозореца. Угася лампата. Вече не говорим много, не и на този етап. Вече съм почти разсъблечена. Оставяме приказките за после.
С Командира затварям очи дори когато го целувам за лека нощ. Не искам да го виждам отблизо. Но сега тук, всеки път, очите ми са отворени. Иска ми се да имаше някаква светлина, може би свещ, затъкната в бутилка, отглас от колеж, но всяко подобно нещо ни излага на огромен риск, затова съм принудена да се задоволя с отблясъците от прожектора, сиянието на земята, което се процежда през белите му пердета, същите като моите. Искам да виждам каквото мога от него, да го попивам с очи, да го запомня, да си го запазя, за да живея с този образ после: очертанията на тялото му, текстурата на плътта му, лъскавата пот по кожата му, издълженото, сардонично лице, което не издава никакви чувства. Трябваше да правя същото и с Люк, да внимавам повече, да се вглеждам в подробностите, в белезите и бенките, във всяка ласка, но не го направих и образът му избледнява. Ден подир ден, нощ подир нощ той се отдалечава, а аз ставам все по-невярна.
Тук бих носила розови пера, пурпурни звезди, ако той поиска, или нещо друго, дори заешка опашка. Само че той не иска подобни глупости. Любим се всеки път, сякаш знаем извън всякакво съмнение, че няма да има следващ път, за никого от двамата, с никой друг, никога. А когато се случва отново, винаги е изненада, допълнение, дар.
Тук с него съм на сигурно място, това е пещера, в която се подслоняваме заедно, докато навън бушува буря. Разбира се, това е илюзия.
Тази стая е едно от най-опасните места, където мога да бъда. Ако ме пипнат тук, няма пощада, но вече пет пари не давам. Защо изобщо му се доверявам така — това само по себе си е безразсъдно. Защо допускам, че го познавам, че изобщо знам нещичко за него и за това какво всъщност прави?
Прогонвам тези смущаващи шушукания. Твърде много говоря. Казвам му неща, които не трябва. Разказвам му за Мойра, за Гленова, не за Люк обаче. Искам да му разкажа за жената в стаята си, онази, която е била там преди мен, но не го правя. Ревнувам от нея. И тя е била тук, в това легло, но не искам да научавам.
Казвам му истинското си име и усещам, че вече съм позната. Държа се като глупачка. Би трябвало да съм по-разумна. Превръщам го в идол, в картонена изрезка.
Той обаче не говори много — никакви намеци повече, никакви шеги. Почти не ми задава въпроси. Наглед е равнодушен към повечето неща, които му разказвам, интересуват го само възможностите, предлагани от тялото ми, макар да ме наблюдава, докато говоря. Наблюдава лицето ми.
Не мога да си представя, че човек, към когото изпитвам такава признателност, е способен да ме предаде.
Никой от двама ни не произнася думата „любов“, нито веднъж. Би означавало да предизвикаме съдбата, би означавало романтика, лош късмет.
Днес има различни цветя — по-сухи, по-определени, цветята от разгара на лятото: маргарити, китайски слънца, изпращат ни по дългия склон на падението. Виждам ги във всички градини, докато се разхождам с Гленова, напред-назад. Почти не я слушам, вече не ѝ вярвам. Нещата, които ми шушука, не са истински за мен. Каква полза имам вече от тях?
Може да ходиш в стаята му нощем, казва тя. Претърси бюрото му. Трябва да има документи, бележки.
Вратата е заключена, промърморвам в отговор.
Ние можем да ти извадим ключ, казва. Не искаш ли да разбереш кой е той, какво прави?
Но Командирът вече не представлява интерес за мен. Дори не се старая да прикривам равнодушието си към него.
Продължавай да правиш всичко точно като преди, предупреждава ме Ник. Нищо не променяй. Иначе ще разберат. Той ме целува. Непрекъснато ме наблюдава. Обещаваш ли? Никакви грешки.