Полагам дланта му върху корема си. Случи се, казвам. Усещам го. След няколко седмици ще съм сигурна.
Знам, че това са блянове.
Той ще те обича до смърт, казва Ник. Тя също.
Но той е твой, казвам. Всъщност ще бъде твой. Искам да бъде.
Не продължаваме този разговор обаче.
Не мога, казвам на Гленова. Много ме е страх. Пък и няма да ме бива, ще ме хванат.
Дори не си правя труда да вложа съжаление в гласа си, толкова мързелива съм станала.
Можем да те измъкнем, уверява ме тя. Можем да извеждаме хора, ако наистина се налага, ако са в опасност. В непосредствена опасност.
Работата е, че аз вече не искам да си тръгвам, да бягам, да прекосявам границата, за да отида на свобода. Искам да съм тук, с Ник, където мога да ходя при него.
И веднага се засрамвам от себе си. Обаче има още нещо. Дори сега усещам, че това признание съдържа в себе си хвалба. Съдържа гордост, защото показва колко изключително, следователно оправдано, е било това за мен. Колко си е струвало. Като разказите за болест и преживявания на прага на смъртта, от които си се възстановил, като разказите за войната. Демонстрират сериозност.
Такава сериозност по отношение на един мъж преди не ми беше по силите.
Понякога бях по-разумна. Не си обяснявах нищо с любовта. Казвах, че съм устроила живота си тук някак. Сигурно така са мислели и жените на първите заселници, и жените, оцелели от войните, ако са имали мъж. Хората са толкова приспособими, би казала майка ми. Удивително е наистина на какво е способен да привикне човек срещу известна компенсация.
Скоро ще е, казва Кора, докато ми подава месечната ми дажба дамски превръзки. Скоро, усмихва ми се тя стеснително, но и многозначително. Дали знае? Дали двете с Рита знаят какви ги върша, как се промъквам по тяхното стълбище нощем? Издавам ли се с мечтателното си изражение денем, с усмивката си без причина, с лекото докосване на лицето, когато си мисля, че не ме гледат.
Гленова е вдигнала ръце от мен. Вече не шушука, говори повече за времето. Не съжалявам. Изпитвам облекчение.
Четиридесет и втора глава
Камбаната звъни, чува се отдалеч. Сутрин е, днес няма да има закуска. Стигаме главната порта и влизаме две по две. Има засилена охрана, специален отряд Ангели с щурмови каски и издути плексигласови визьори отпред, с които изглеждат като бръмбари, с дълги бухалки, с газови оръжия — образували са кордон около Стената. В случай на истерия. Куките на Стената са празни.
Това е окръжно Избавление, само за жени. Избавленията винаги са сегрегирани. Това беше оповестено вчера. Казват само ден по-рано. Нямаш достатъчно време да привикнеш.
Под звъна на камбаната крачим по алеи, навремето пълни със студенти, покрай сгради, където преди са се провеждали лекции, и покрай общежития. Странно е да се върна тук. Отвън като че ли нищо не се е променило, само дето щорите на повечето прозорци са спуснати. Сега сградите са на Очите. Стичаме се на широката поляна пред бившата сграда на библиотеката. Белите стълби са си същите, белият вход не е променен. На тревата е издигната дървена сцена — подобна правеха и всяка пролет някога, за връчването на дипломите. Мисля си за шапките, за пастелните капели на някои майки и за черните тоги на студентите, също за червените. Но сцената не е същата, защото на нея стърчат три дървени кола с примки.
В предната част има микрофон, телевизионната камера е дискретно поставена отстрани.
Била съм на такова събитие само веднъж, преди две години. Няма често женски Избавления. Не са толкова нужни. Напоследък всички сме много примерни.
Не искам да разказвам тази история.
Заемаме местата си в обичайната подредба: Съпругите и дъщерите на дървени столове в задната част, Иконосъпругите и Мартите отстрани и на стълбите на библиотеката, а Прислужниците отпред, където всички ни държат под око. Не сядаме на столове, а коленичим, и този път имаме възглавници, малки, червени плюшени възглавнички, на които не пише нищо, дори ВЯРА.
За късмет времето е хубаво: не е твърде топло, облачно, но светло. Неприятно щеше да е да коленичим в дъжда. Може би затова съобщават в последния момент, за да знаят какво ще бъде времето. Основателна причина като всяка друга.
Коленича върху червената си плюшена възглавничка. Опитвам се да мисля за вечерта, как ще се любя в тъмното, на светлината, отразена от белите стени. Припомням си прегръдката.
Дълго въже се извива като змия пред първия ред възглавнички, покрай втория и назад през редиците столове, лъкатуши като много стара и много мудна река, гледана от въздуха, чак до дъното. Въжето е дебело, кафяво и мирише на катран. Предният му край е завързан и минава нагоре по сцената. Прилича на фитил или на връвчицата на балон.