Отляво на сцената са онези, чието Избавление предстои: две Прислужници, една Съпруга. Необичайно е да има Съпруги, затова против волята си поглеждам към тази с интерес. Искам да разбера каква е простъпката ѝ.
Довели са ги тук преди отварянето на портите. Всички седят на сгъваеми дървени столове като завършващите студенти, които ще получат награда. Ръцете им са в скута, наглед спокойно скръстени. Леко се поклащат, сигурно са им направили инжекция или са им дали хапчета, за да не създават неприятности. Най-добре е церемонията да протече гладко. Дали не са вързани за столовете? Не мога да видя под драперията.
Към сцената вече приближава официалната процесия, изкачват стълбите отдясно: три жени, една Леля отпред и две Избавителки с черните качулки и наметки на крачка зад нея. Зад тях има още три Лели. Шепотът сред нас секва. Трите се обръщат към нас: Лелята и двете Избавителки в черно от двете ѝ страни.
Леля Лидия. От колко години не съм я виждала? Започва да ми се струва, че е просто плод на въображението ми, но ето я тук, малко поостаряла. Имам хубава видимост, забелязвам вдълбаните бръчки от двете страни на носа ѝ, застиналата намръщена гримаса. Очите ѝ примигват, тя се усмихва напрегнато, озърта се наляво-надясно, проверява публиката и вдига ръка да намести забрадката си. Странен и измъчен звук се разнася по озвучителната уредба — тя прочиства гърлото си.
Разтрепервам се. Омразата изпълва устата ми като плюнка.
Слънцето се показва, сцената и нейните обитатели грейват като сцена на Рождество. Забелязвам бръчките под очите на Леля Лидия, бледината на седналите жени, нишките на въжето пред мен на моравата, стръкчетата трева. Има глухарче, точно пред мен, с цвят на яйчен жълтък. Пригладнява ми. Камбаната престава да бие.
Леля Лидия се изправя, заглажда полата си с две ръце и пристъпва към микрофона.
— Добър ден, дами — казва тя и от високоговорителя мигом се разнася силен вой. Невероятно, но факт — откъм нас прозвучава смях. Трудно можеш да сдържиш смеха си — заради напрежението е и заради раздразненото изражение на Леля Лидия, докато нагласява звука. А би трябвало да е тържествено.
— Добър ден, дами — повтаря тя и този път гласът ѝ прозвучава металически и равен. „Дами“, а не „момичета“ заради Съпругите. — Сигурна съм, че всички сте наясно с печалните обстоятелства, заради които сме се събрали тук в тази красива сутрин. Сигурна съм, че бихме предпочели да се занимаваме с друго, поне аз, но дългът ни зове, днес ни зове с женски глас, и в негово име сме тук днес.
Говори така няколко минути, но аз не я слушам. Често съм слушала тази реч или поне подобна на нея: същите баналности, същите лозунги, същите фрази: факлата на бъдещето, люлката на човечеството, задачата пред нас. Трудно ми е да повярвам, че няма да има вежливо ръкопляскане след речта и няма да поднесат сладки и чай на моравата.
Това беше въведението, струва ми се. Сега ще мине по същество.
Леля Лидия тършува в джоба си, вади смачкан лист. Ненужно дълго го разгръща и оглежда. Натрива ни носа, показва ни коя е, принуждава ни да я наблюдаваме, докато чете мълчаливо, докато се перчи с властта си. Непристойно, мисля си. Хайде да приключваме.
— В миналото — подема Леля Лидия, — по традиция Избавленията бяха предшествани от подробно описание на престъпленията, в които са обвинени арестантите. Установихме обаче, че публичното оповестяване, особено ако се излъчва по телевизията, неизбежно бива последвано от изблик, ако мога да се изразя така, от епидемия на подобни престъпления. Затова решихме, че е в интерес на всички да прекратим тази практика. Избавленията ще протичат без излишен шум.
От нашия сектор се надига колективен ропот. Престъпленията на другите са таен език сред нас. Чрез тях показваме на себе си на какво сме способни все пак. Съобщението не е обичайно. Но никой не би заподозрял, гледайки Леля Лидия, която се усмихва и примигва, сякаш я заливат овации. Оставени сме на предположенията си, на мислите си. Първата, която изправят от стола, черните ръкавици я стискат за ръцете: четене? Не, за това само режат едната ръка, и то при трето обвинение. Разюзданост или опит за похищение над живота на Командира ѝ? Или по-скоро над Съпругата на Командира? Това си мислим. Що се отнася до Съпругата, има само едно вероятно престъпление, от което да ѝ дадат Избавление. На нас могат да причиняват почти всичко, но нямат право да ни убиват, поне не според закона. Не и с шишове за плетене или градински ножици, нито с ножове, отмъкнати от кухнята, особено когато сме бременни. Разбира се, може и да е изневяра. Винаги има такава вероятност.