Или опит за бягство.
— Чарлсова — съобщава Леля Лидия. Не я познавам. Извеждат напред жената, пристъпва така, сякаш единствената ѝ мисъл е насочена към това: едното стъпало, другото стъпало, определено е упоена. Устните ѝ са разкривени от изтощена усмивка. Едната половина на лицето ѝ се свива в неовладяно примигване към камерата. Разбира се, никога няма да го покажат, не излъчват на живо. Двете Избавителки връзват ръцете ѝ зад гърба.
Зад гърба си чувам някой да повръща.
Ето затова не ни дават закуска.
— Най-вероятно е Джанин — прошепва Гленова.
Не го виждам за пръв път: бялата торба на главата, настаняването на жената на високо столче, като че ли ѝ помагат да се качи в автобуса, наместват я там, внимателно премятат примката на шията ѝ като дреха, ритват столчето. Чувала съм как край мен се отронва продължителната въздишка, като че ли настъпваш надуваем дюшек, виждала съм как Леля Лидия закрива с длан микрофона, за да заглуши звуците, които се разнасят зад нея, навеждала съм се да докосна въжето пред мен заедно с другите, с две ръце, косместото въже, лепкаво от смолата и нагорещено от слънцето, а после притискам с длани сърцето си, за да демонстрирам единение с Избавителките и съгласието си, съучастието си в смъртта на тази жена. Виждала съм ритащите крака и двете жени в черно, които ги хващат и ги дръпват надолу с все сила. Вместо това впервам очи в тревата. Описвам въжето.
Четиридесет и трета глава
Трите тела висят там, дори с белите торби на главите изглеждат странно изопнати, като пилета, окачени за шията в месарница, като птици с подрязани криле, като птици без полет, като паднали ангели. Трудно е да откъснеш поглед от тях.
Стъпалата им се поклащат под подгъва на роклята, два чифта червени обувки, един чифт сини. Ако не бяха въжетата и торбите, можеше да бъде някакъв танц, балет, уловен от камерата във въздуха. Изглеждат някак изкуствено. Като от шоу. Сигурно Леля Лидия е сложила синята фигура по средата.
— Днешното Избавление приключи — оповестява Леля Лидия по микрофона. — Обаче…
Обръщаме се към нея, слушаме я, наблюдаваме я. Тя умее да подбира паузите си. Вълна преминава през нас, раздвижване. Може би предстои да се случи още нещо.
— Обаче може да се изправите и да застанете в кръг. — Усмихва ни се щедро, великодушно. Ще ни даде нещо. Ще ни обдари. — Хайде, под строй.
Говори на нас, на Прислужниците. Някои от Съпругите вече си тръгват, някои от дъщерите също. Повечето остават, но отзад, не се пречкат, само ще наблюдават. Не участват в кръга. Двама Пазители са пристъпили напред и навиват дебелото въже да не се пречка. Други раздигат възглавничките. Ние вече се събираме на тревата пред сцената, някои се промушват да заемат предни позиции, до средата, много се бутат също толкова енергично, за да застанат в средата, където ще бъдат защитени. Грешка е да се задържаш прекалено очевидно в която и да е група, защото ще бъдеш заклеймена като равнодушна, като недостатъчно ревностна. Трупа се енергия, чува се някакво мърморене, трепет от гняв и готовност. Телата се напрягат, очите грейват още повече, сякаш се прицелват.
Не искам да съм нито отпред, нито отзад. Не съм сигурна какво предстои, но усещам, че няма да е нещо, което искам да видя отблизо. Гленова обаче ме стиска за ръката, дърпа ме със себе си и вече сме на втората редица, пред нас има само тънка преграда от тела. Не искам да гледам, но и не се отдръпвам назад. Чувала съм слухове, на които вярвам само наполовина. Въпреки всичко, което знам, си внушавам: няма да отидат толкова далеч.
— Знаете правилата за Вселинча — казва Леля Лидия. — Чакате да чуете свирката. След това всичко зависи от вас, докато не свирна отново. Ясно ли е?
Откъм нас се разнася звук, безформено съгласие.
— Добре — казва Леля Лидия и кима. Двама Пазители, не които навиха въжето, други, излизат иззад сцената. Наполовина носят, наполовина влачат някакъв мъж помежду си. И той е с униформа на Пазител, но няма шапка и униформата му е изцапана и разкъсана. Лицето му е нарязано и насинено, има дълбоки червеникавокафяви рани, лицето му е подуто и възлесто, брадата му е набола. Не прилича на лице, а на някакъв зеленчук, на смачкана пулпа или грудка, деформиран израстък. Надушвам го дори от мястото си — мирише на изпражнения и на урина. Косата му е руса и пада върху лицето, станала е на клечки от какво? Засъхнала пот?
Наблюдавам го с погнуса. Изглежда пиян. Изглежда като пияница, участвал в сбиване. Защо са довели тук пияница?
— Този мъж е обвинен в изнасилване — оповестява Леля Лидия. Гласът ѝ трепери от ярост и от някакво ликуване. — Преди е бил Пазител, но е осквернил униформата. Злоупотребил е с довереното си положение. Съучастникът му в това отвратително деяние вече е разстрелян. Както знаете, наказанието за изнасилване е смърт. Второзаконие 22:23-2959. Ще добавя, че престъплението засяга две от вас и е извършено под заплаха с оръжие. И че е особено жестоко. Няма да скверня ушите ви с подробности, ще кажа само, че едната жена била бременна и бебето умряло.
59
„Ако някоя млада девица бъде сгодена за мъж, и някой я срещне в града и легне с нея, то и двамата доведете при вратата на оня град и ги пребийте с камъни до смърт: момата, задето не е викала в града, а мъжът, задето е опорочил жената на ближния си: тъй изтребвай злото изсред себе си. Ако пък някой срещне на полето мома сгодена, па я хване и легне с нея, да бъде погубен само мъжът, който е лежал с нея, а на момата недей прави нищо; у момата няма грях за смърт: това е едно и същото, като някой да станеше върху ближния си и да го убиеше; защото той я срещнал на полето, та сгодената мома и да е викала, не е имало кой да я спаси. Ако някой срещне девица несгодена, па я хване и легне с нея и ги заварят, то оня, който е лежал с нея, трябва да даде на моминия баща петдесет (сикли) сребро, а тя да бъде негова жена, понеже той я опорочил; през целия си живот той не може да се разведе с нея.“ — Б.пр.