Надига се въздишка, неволно стисвам ръце в юмруци. Това вече е прекалено. И бебето след всичко, което преживяваме. Да, изпитвам жажда да пролея кръв, искам да късам, да дълбая, да дера.
Настъпваме, въртим глави, ноздрите ни се разширяват, надушваме смъртта, споглеждаме се, виждаме ненавистта. Разстрелът е бил твърде милостив. Главата на мъжа се поклаща безсилно — изобщо чул ли е какво казва тя?
Леля Лидия изчаква, после се появява тънката ѝ усмивка и тя поднася свирката към устните си. Чуваме я, сребриста и пронизителна, ехо от волейболен мач от много отдавна.
Двамата Пазители пускат ръцете на третия мъж и отстъпват назад. Той се олюлява — упоен ли е? — и пада на колене. Очите му съвсем са се свили насред подутата плът на лицето, като че ли светлината е твърде силна за него. Държали са го на тъмно. Вдига едната си ръка към бузата, сякаш проверява дали още е там. Всичко това става бързо, но изглежда бавно.
Никой не пристъпва напред. Жените го гледат ужасено, като че ли е полумъртъв плъх, който се влачи по пода. Примижава и оглежда кръга от жени. Едното ъгълче на устата му се повдига — невероятно! Усмивка?
Опитвам се да надзърна в него, зад обезобразеното от бой лице, да видя как изглежда всъщност. Сигурно е към трийсетте. Не е Люк.
Но би могъл да бъде, съзнавам го. Би могъл и да е Ник. Знам, че каквото и да е сторил, не мога да го докосна.
Казва нещо. Прозвучава дрезгаво, като че гърлото му е наранено, езикът е набъбнал в устата, но въпреки това го чувам. Казва:
— Аз не…
Тълпата се люшва напред като на рок концерт от отминали времена, когато вратата се отваря, необходимостта ни залива като вълна. Въздухът е нажежен от адреналин, всичко ни е позволено, а това е свобода. Моето тяло също се олюлява, но преди да го връхлети приливът от тела и дрехи, Гленова се промушва между жените пред нас, проправя си път с лакти, отляво, отдясно, и хуква към него. Поваля го на земята, настрани, ожесточено започва да рита главата му един, два, три пъти, силни и болезнени удари с крак, добре прицелени. Разнасят се звуци, стенания, тих стон като вой, викове, и червените тела се люшват напред, а аз вече нищо не виждам, ръце, юмруци и стъпала скриват всичко. Отнякъде се разнася пронизителен писък като на подплашен кон.
Оставам отзад, старая се да остана права. Нещо ме блъсва отзад. Залитам. Когато възстановявам равновесието си и се озъртам, виждам как Съпругите и дъщерите са се навели напред на столовете си върху платформата и наблюдават с интерес. Сигурно оттам виждат по-добре.
Той е станал „то“.
Гленова отново е до мен. Лицето ѝ е изопнато, безизразно.
— Видях какво направи — казвам ѝ. Отново започвам да чувствам: шок, възмущение, гадене. Варварство. — Защо го направи? Ти! Мислех, че ти…
— Не ме гледай — предупреждава ме тя. — Наблюдават ни.
— Пет пари не давам — повишавам тон. Не се сдържам.
— Овладей се — предупреждава ме. Преструва се, че избутва рамото и ръката ми, а приближава лицето си до ухото ми. — Не бъди глупава. Не е никакъв изнасилвач, политически е. Беше един от нас. Ритнах го да изгуби съзнание. Избавих го от страданието. Не знаеш ли какво ще му направят?
Един от нас, мисля си. Пазител. Струва ми се невъзможно.
Леля Лидия отново надува свирката, но те не престават веднага. Двама Пазители се намесват, разпръскват жените от премазаното тяло. Няколко Прислужници лежат на земята, ударени или изритани по погрешка. Има и припаднали. Отдалечават се, залитайки, по двойки и тройки или самички. Изглеждат зашеметени.
— Намерете партньорките си и се подредете — нарежда Леля Лидия по микрофона. Малцина ѝ обръщат внимание. Към нас се приближава жена, която пристъпва, сякаш опипва земята със стъпала в тъмното: Джанин. Има кръв на бузата и на бялата шапка. Усмихва се — весела полуусмивка. Очите ѝ живеят свой живот.
— Здрасти — казва. — Какво правиш? — Държи нещо, стиска го в дясната си ръка. Кичур окървавена коса. Тихо се киска.
— Джанин — казвам, но я оставям да отмине — намира се в свободно падане, напълно е превъртяла.
— Приятен ден — казва тя и отминава покрай нас, към портата.
Поглеждам подире ѝ. Леко се отърва, това си мисля. Не я съжалявам, а би трябвало. Ядосана съм. Не се гордея със себе си за това, нито за каквото и да било. Но нали точно там е въпросът.