Ръцете ми миришат на топъл катран. Искам да се върна в къщата, да отида в банята и да търкам хубавичко със силен сапун и с пумис, да залича всяка следа от този мирис по кожата си. Призлява ми от миризмата.
Но освен това съм гладна. Това е чудовищно, но въпреки това е вярно. Смъртта събужда глада ми. Може би защото съм опустошена, а може би защото така реагира тялото, за да остана жива, да продължа да повтарям неговата най-важна молитва: има ме, има ме. Още ме има.
Искам да си легна, да се любя, веднага. Хрумва ми думата „наслада“.
Мога да изям цял кон.
Четиридесет и четвърта глава
Всичко отново се нормализира.
Как може да намирам това за нормално? Но в сравнение със случилото се сутринта е нормално.
За обяд имаше сандвич със сирене с пълнозърнест хляб, чаша мляко, пръчици целина, компот от круши. Ученически обяд. Изядох всичко, не светкавично, насладих се на вкуса, усетих пищните аромати върху езика си. Сега отивам на покупки както обикновено. Дори го очаквам с нетърпение. Рутината носи известна утеха.
Излизам през задната врата, минавам по пътеката. Ник мие колата, фуражката му е килната настрани. Не ме поглежда. Напоследък избягваме да се гледаме. Ще се издадем дори тук навън, когато никой не ни вижда.
Чакам Гленова на ъгъла. Закъснява. Най-сетне я виждам да приближава — силует в червено и бяло, като хвърчило, крачи отмерено, както са ни учили. Гледам я и отначало не забелязвам нищо. После, когато приближава, решавам, че нещо не е наред. Не изглежда както трябва. Променила се е неузнаваемо — не е ранена, не накуцва. Като че ли се е смалила.
И когато е съвсем наблизо, разбирам какво е. Това не е Гленова.
Има същия ръст, но е по-слаба, а лицето ѝ е сивкаво, не розово. Стига до мен, спира.
— Благословен да е плодът — казва. С изопнато лице и изопнат гръб.
— Да отвори Бог — отговарям. Старая се да прикрия изненадата си.
— Сигурно си Фредова — казва тя. Потвърждавам и двете потегляме. А сега какво, чудя се. В главата ми цари пълен хаос, новината не е добра — какво се е случило с нея, как да узная, без да проявя неуместно силна тревога? Не бива да завързваме приятелства, да се сближаваме. Опитвам да си спомня колко време оставаше на Гленова на сегашното ѝ назначение.
— Хубаво време ни е отредено свише — казвам.
— Приемам го с радост. — Гласът е спокоен, равен, не издава нищо.
Минаваме през първия пропускателен пункт, без да разменим нито дума повече. Тя е мълчалива, аз също. Дали очаква аз да подема нещо, да се издам, или е вярваща и е потънала във вътрешна медитация?
— Гленова е прехвърлена другаде по-рано, така ли? — питам, но знам, че не е така. Видях я едва днес сутринта. Щеше да ми каже.
— Аз съм Гленова — отговаря жената. Съвършено точно. Разбира се, че е, тя е новата, а Гленова, където и да се намира сега, вече не е Гленова. Така и не научих истинското ѝ име. Ето как можеш да се изгубиш в морето от имена. Вече няма да е лесно да я намеря.
Отиваме в „Мляко и мед“ и във „Всяка плът“, където купувам пилешко, а новата Гленова взема килограм и половина хамбургери. Има обичайната опашка. Забелязвам няколко познати жени, кимваме си почти незабележимо, за да си покажем, че сме се разпознали, че съществуваме поне за някого. Пред „Всяка плът“ казвам на новата Гленова:
— Трябва да отидем на Стената.
Не знам какво очаквам от това, може би да изпитам как ще реагира. Трябва да разбера дали е една от нас. Ако е, ако го установим, може би ще може да ми каже какво всъщност се е случило с Гленова.
— Както искаш — отговаря. Безразличие ли е това, или предпазливост?
На Стената висят трите жени от сутринта, все още с роклите и обувките си, все още с белите торби на главата. Ръцете им са развързани и висят сковано отстрани на тялото. Синята е в средата, червените са от двете ѝ страни, но цветовете вече не са толкова ярки, изглеждат избелели, зацапани като на мъртви пеперуди или на тропическа риба, съхнеща на пясъка. Лустрото е изчезнало. Стоим и мълчаливо ги наблюдаваме.
— Това трябва да ни напомня — казва накрая Гленова.
Отначало не отговарям, защото се мъча да отгатна какво иска да каже. Може би има предвид напомняне за несправедливостта и жестокостта на режима. В такъв случай трябва да се съглася. Или има предвид точно обратното — че трябва да правим, каквото ни заръчат, и да не се забъркваме в неприятности, защото в противен случай ще бъдем основателно наказани. Ако има предвид това, трябва да отговоря: „Хвала!“. Гласът ѝ е съвсем безизразен и монотонен, не ми подсказва нищо.