Интересно, способен ли е Лабиринтът да таи зло? В смисъл, колко време ще трябва да престоя тук, преди да изляза на открито, без да рискувам незабавно да се натъкна на него? Нямаше начин да разбера. За съжаление. Но Лабиринтът сигурно си има твърде много работа, че да се държи като онези, които постоянно се въртят около него — тоест, амбъритите. Не е ли така? Дръпнах си още една глътка. Май оставам тук за доста дълго време…
Реших, че ще използвам магия за промяна на външността. Когато се махна оттук, ще имам тъмна коса и брада (наложена над зачатъците на истинската), сиви очи, прав нос, по-остри скули и по-малка брадичка. Ще изглеждам по-висок и значително по-слаб. Ще сменя привичните ярки цветове на облеклото си с по-тъмни нюанси. Но това няма да е повърхностно, козметично заклинание — имах нужда от нещо по-силно, с дълбочинно въздействие върху плътта.
Размишлявайки по въпроса, се надигнах да потърся храна. Намерих консервирано месо и бисквити, а с малко заклинание притоплих и кутия супа. Не, това не е в нарушение на физическите закони иа това място. Кристалните стени блокират изпращането и получаването на сигнали, но самият аз нося заклинанията си и тук, вътре, те си действат както винаги. Докато се хранех, отново се сетих за Найда, Мерлин и Корал. Каквото и да им се случваше — добро или лошо — времето беше в тяхна полза. Дори ако остана съвсем малко, събитията у дома са несъизмерими с изтеклото време тук. А каква ли мерна система за отчитането му използва Лабиринтът? Вероятно всички съществуващи едновременно — а това значи, че работи по своя собствена, — но според мен той беше най-добре настроен към главния му поток — Амбър. фактически бях уверен в това — та нали именно там се развиваше действието! И ако исках бързо да се върна на сцената, трябваше да остана само докато зарастне раната ми.
Но, сериозно казано, колко ли силно му се искаше на Лабиринта да ме докопа? Дали в действителност съм важен за него? Какво представлявам от негова гледна точка? Владетел на малко кралство от Златния кръг. Убиец на един от принцовете на Амбър. Син на човека, който веднъж се е опитал да го унищожи… Потръпнах при тази мисъл. От друга страна Лабиринтът ми е позволил да изживея целия си живот чак до този момент без каквито и да е репресии заради действията на моето татенце. А в настоящата история участието ми беше минимално. На първо място стоеше Корал, веднага след нея — Мерлин. Може би се презастраховах. Нищо чудно той да ме е изхвърлил от мислите си в мига на моето изчезване. Аз обаче нямах намерение да мръдна нито крачка, без да се маскирам както трябва.
Довърших вечерята и изпих виното. Та, кога ще направя въпросната крачка? Какъв ли всъщност ще бъда в този момент? В главата ми се въртяха какви ли не възможности… Прозях се. Спалният чувал изглеждаше толкова привлекателен! Бляскаха мълнини, по стените се стрелкаха синкави вълни. После гръмотевицата връхлетя с тътена на прибой. Утре значи. Утре ще обмисля подробностите… Напъхах се в чувала и се наместих по-удобно. В следващата секунда заспах.
Понятие нямам колко съм спал. Когато станах, по стар навик обиколих всичко наоколо, проверявайки надеждността на защитата, енергично направих утринната си гимнастика, измих се и полека изядох закуската си. Чувствах се по-добре от вчера, а дланта ми вече започваше да зараства. След всичко това седнах и се взирах право в стената в течение на поне няколко часа. Как щеше да е най-добре да постъпя?
Можех да изтичам обратно в Кашфа, където ме очакваше тронът. Можех да потърся и приятелите си. А можех и просто да мина в нелегалност, да се покрия и да проучвам, докато се ориентирам. Но става въпрос за приоритет. Какво е най-важното нещо, на което съм способен и което касае всички? Размишлявах върху това до обяд и после похапнах отново.
След обяда извадих малкия си скицник и един молив и се заех да нахвърлям образа на една позната ми дама, добавяйки черта след черта. С това се забавлявах до вечерта — просто за да запълня времето, при все че я нарисувах съвсем точно. Когато се оттеглих за вечеря, планът за следващия ден вече придобиваше форма.