Айзък Азимов
Разказвачът на вицове
Ноел Майърхоф прегледа списъка, който бе съставил, за да избере първата точка. Както винаги, разчиташе главно на своята интуиция.
В сравнение с машината пред него той изглеждаше джудже, макар че се виждаше само част от нея. Но нямаше значение. Майърхоф говореше безцеремонно и уверено като човек, който напълно съзнава, че е господар на положението.
— Джонсън — започна да разказва Майърхоф — внезапно се връща от командировка и заварва жена си в прегръдките на своя най-добър приятел. Едва не пада от учудване и казва: „Макс, аз съм женен за нея и това е мое задължение. Но ти защо го вършиш?“
Майърхоф си помисли: „Е, ще трябва да почакам докато го смели.“
Зад гърба му се чу глас, който извика:
— Здрасти!
Майърхоф изтри записаната двусрична дума и превключи схемата, която използуваше, в неутрално положение. Светкавично се обърна и рече:
— В момента съм зает. Защо не чукаш?
Не се усмихна, както обикновено, като срещнеше Тимъти Уислър, старши аналитик, с когото се виждаше по работа не по-често, отколкото с всекиго другиго. Намръщи се, сякаш човекът му беше съвсем непознат, и изпитото му лице се сбръчка и изкриви дотам, че чак косата му взе да изглежда по-рошава от друг път.
Уислър сви рамене. Така опъваше надолу бялата си престилка с пъхнатите в джобовете ръце, че се бяха образували две прави отвесни гънки.
— Почакай. Ти не отговори. Надписът, че вътре се работи, не светеше.
Майърхоф изсумтя. Но не на тази реплика. В главата му се въртяха все мисли около новия проект и малки подробности, които му се изплъзваха.
И все пак едва ли можеше да се обвини, че го занимава само това. Замисълът беше прекалено важен
Но той не съзнаваше защо е така. Естествено с Великите магистри рядко се случваше другояче. Затова и бяха Велики магистри — действията им надхвърляха разумните граници. Как иначе човешкото съзнание би могло да бъде в крак с гази петнайсет километрова буца от събран накуп разум, наричан от хората Мултивак. най-сложния компютър на света.
Майърхоф каза:
— Наистина съм зает. Нещо важно ли имаш да ми кажеш?
— Не е нещо, което да не търпи отлагане. Има няколко перфорации в отговора, получен в хиперпространствения… — В същия миг Уислър се сепна и на лицето му се появи изражение на разочарование и несигурност. — Как така работиш?
— Така. Защо?
— Ами… — Уислър се озърна и погледът му обиколи всички ъгълчета на продълговатата стая, където имаше амфитеатрално наредени свързващи сектори, представляващи само малка част от Мултивак. — Но тук няма никой!
— Кой казва, че е имало някой или че трябва да има?
— Но нали чух, че разказваше един от своите вицове?
— Е, и?
Уислър се насили да се усмихне.
— Да не искаш да кажеш, че си разказвал виц на Мултивак?
Майърхоф застина.
— И какво от това?
— Ама наистина ли?
— Да.
— А защо?
Майърхоф презрително изгледа програмиста.
— Не съм длъжен да давам отчет. Нито на теб, нито на когото и да било.
— Господи, нямах такова нещо предвид. Просто ми беше любопитно… Е, щом си зает, аз си тръгвам.
Уислър отново се огледа и се намръщи.
— Всичко хубаво — каза Майърхоф. Проследи с поглед как аналитикът излезе, след което злобно натисна копчето, което задействуваше операционния сигнал.
Прекоси стаята по дължина и обратно, за да се съсредоточи. По дяволите Уислър! По дяволите всички! Само защото не си правеше труда да държи тия техници, аналитици и механици на разстоянието, изисквано от поста му, само защото се отнасяше към тях, сякаш са творчески личности като него, те си позволяваха да проявяват непочтителност. Помисли си мрачно: „Та те и един виц не могат да разкажат като хората!“
Това мигом го върна към задачата, с която се бе заел. Отново седна. Дяволите да ги вземат всичките!
Отново включи в работа подходящата схема на Мултивак и каза: „По време на много силно вълнение в открития океан един стюард се спрял на палубата и съчувствено погледнал някакъв пътник, надвесил се над рейлинга и втренчил напрегнато очи в дълбините, което издавало, че има силен пристъп на морска болест. Стюардът леко потупал човека по рамото и подхвърлил: «Не унивайте, господине! Предполагам, че сега се чувствувате много зле, но нали всъщност знаете, че никой не е умрял от морска болест.» Нещастният пътник вдигнал към утешителя позеленялото си измъчено лице и едва успял да изрече с прегракнал глас: «Не говорете така, човече! За бога, не говорете така! Все още съм жив само защото ме крепи надеждата, че ще умра!»
Макар че Тимъти Уислър се беше замислил за нещо, все пак усмихнато кимна, когато мина покрай бюрото на секретарката. Тя му се усмихна в отговор.