Да върнеш тези неща, чиято загуба не можеш да понесеш, включително на хора, без които не можеш да живееш.
Бях се откъснала от тялото на Баронс с една цел.
Да намеря Шинсар Дъб. Когато я взема, няма да я дам на никого. Ще бъде моя. Ще я изуча. Скръбта ме фокусира като лазер. Бих могла да науча всичко. Нищо не би могло да застане на пътя ми. Ще пресъградя света така, както го искам.
– Ела! – усмихвам се. – Присъедини се към мен!
Лицето ми излъчва само топлота, покана, удоволствие от присъствието му. Аз съм последното, което е очаквал. Вярвал е, че ще намери едно изтормозено, истерично момиче.
Но аз не съм и никога повече няма да бъда такова.
Той махва на принцовете да се отдръпнат и пристъпва небрежно напред, но аз виждам престореното безгрижие в движението му. Той се пази от мен. И би трябвало.
Бакърените очи на Фае срещат моите. Как не е успяла Алина да види, че тези очи не са човешки, независимо колко човешко изглежда тялото му?
Отговорът е прост. Видяла е. Знаела е. Затова го е излъгала, казала му е, че няма семейство, че е сирак. Предпазила ни е от самото начало. Знаела е, че в него има нещо много опасно, но все пак го е искала, искала е да вкуси този тип живот.
Не я обвинявам. Ние сме дефектни. Трябвало е да ни пазят далеч от Ирландия за доброто на всички.
Той ме преценява. Знам, че е минал покрай тялото на Баронс. Опитва се да разбере какво е станало, но няма желание да попита. Подозирам, че нищо не би могло да го убеди по-сигурно от гледката на мъртвия Баронс, че онази МакКайла, с която е мислел, че си има работа, вече не си е у дома. Погледът му се свежда към земята върху тънките сребристи руни с нащърбени ръбове, които ме обграждат и ме окъпват в хладна тайнствена светлина. Очите му отново се разширяват и за съвсем кратък миг той изглежда объркан.
– Добра работа! – погледът му се стрелка между руните и лицето ми. – Какво са?
– Не ги ли разпознаваш? – контрирам. Усещам лъжата. Той знае какво са. Аз не. А бих искала.
В следващия миг неговите бакърени очи се втренчват в моите и от юмрука му струи трептяща синьо-черна светлина. Дори не го бях видяла да бърка в ризата си за Светинята.
– Пристъпи извън кръга сега! – нарежда той.
Не използва Гласа. Държи Амулета, една от Ънсийли Светините – богато украсена огърлица, в която е вплетен камък от необясним състав с размер на юмрук. Кралят го създал за наложницата си, за да може тя да огъва реалността според прищявките си. Амулетът подсилва волята на епична личност. Преди месеци седях на истински аукцион с ограничен достъп в подземно бомбоубежище и гледах как един стар уелсец плати прекомерната осемцифрена сума за него. Той имаше ожесточена конкуренция. Малуш беше убил стареца и беше взел амулета преди с Баронс да успеем да го откраднем. Но несполучилият вампир не можеше да го използва.
Даррок може. Вярвам, че и аз бих могла... ако успея да му го отнема.
Държах го веднъж и той ми откликна. Но както много Фае неща, времето го беше изпълнило със съзнание и амулетът беше потърсил нещо от мен – свързване или вричане. Не бях го разбрала или ако бях, нямах желание да го направя, уплашена от това, което би могло да ми коства. Бях предала амулета на Даррок, когато беше използвал Гласа върху мен, за да го взема, преди да науча самата аз да използвам Гласа. Вече нямах никакви скрупули да се поддам на желанията на Амулета. Никоя цена не беше твърде висока.
Усещам синьо-черната сила, която излъчва, гарнирайки заповедта си с принуда. Натискът е огромен. Искам да напусна кръга. Бих могла да дишам, да ям, да спя, да живея без болка завинаги само ако изляза от кръга.
Смея се.
– Хвърли ми амулета сега! – изригва от мен Гласът.
Главите на Ънсийли принцовете се завъртат и те ме наблюдават. Трудно е да се разбере, но мисля, че внезапно ме намират за много интересна.
Студ пробягва по гръбнака ми. Няма страх, няма ужас, останали в мен, но все пак тези... неща... тези ледени неестествени отклонения... все още успяват да ми въздействат. Още не съм погледнала право към тях.
Ръката на Даррок се стяга върху блестящия амулет.
– Пристъпи извън кръга!
Натискът е смазващ. Може да бъде облекчен само с послушание.
– Хвърли ми амулета!
Той трепва, вдига ръка, ръмжи и я дръпва обратно надолу.
През следващите няколко минути двамата с него се опитваме да превием волята на другия, докато накрая не сме принудени да признаем, че сме в безизходица.
Равни сме. Очарователно. Аз съм му равна. Боже, в какво създание съм се превърнала!