Бяхме се приближили един към друг, докато говорехме, и го осъзнахме едновременно. Плъзгаме се незабавно встрани, оставяйки достатъчно разстояние между нас, за да можем да видим навреме евентуално нападение от другия. Част от мен намира това за развеселяващо.
Принцовете още не са се появили. Благодарна съм за това. Въпреки че вече не ми влияят сексуално, те имат ужасяващо присъствие. Карат ме да се чувствам странно двуизмерна, сякаш ми липсва нещо съществено, виновна, предадена по начин, който не мога да разбера и не искам. Не знам дали изпитвам това, защото някога бях под тяхна власт и цялото ми самоусещане беше отделено от кожата и костите ми, или защото те са анатема за всички хора. Чудя се дали „нещото“, от което ги е направил Ънсийли кралят, е толкова чуждо и ужасяващо за нас, че те са еквивалент на психична черна дупка. Това, че са неописуемо красиви, само прави нещата още по-лоши. Тяхната изящност е хоризонтът на събитията, от който не можеш да избягаш. Потръпвам.
Помня.
Никога няма да забравя. Трима от тях и невидим четвърти се движеха върху мен, в мен.
Защото Даррок го нареди. Това също няма да забравя.
Мислех, че да бъда изнасилена от тях е ужасно, че ме е срязало дълбоко, променило е вътрешната ми природа. Но тогава не бях познала болката от преобразяването. Сега вече я познавам.
Излизаме от гората и теренът започва да се спуска надолу. Луната осветява пътя ни, докато вървим през тъмни ливади.
Зарязвам риболовната си експедиция засега. Гърлото ми е възпалено от писъците, а усилието да поставям крак пред крак, докато поддържам невъзмутимо изражение на лицето си, отнема цялата ми концентрация. Минавам през ада на безконечния мрак преди изгрева.
Повтарям в ума си сцената на скалата хиляди пъти, като се преструвам, че е свършила различно.
Гъста трева и нежна тръстика шумолят на нивото на кръста ми и забърсват долната страна на гърдите ми. Дори да има животни в гъсталака, те стоят на разстояние. Ако аз бях животно, също щях да стоя на разстояние. Климатът става по-умерен. Въздухът се затопля с аромата на екзотични нощни цветя като жасмин и орлови нокти.
Тук зората се пуква така рязко, както пада нощта. Небето в един миг е черно, розово, после синьо. Три секунди от нощ до ден.
Преживях нощта. Поемам дъх дълбоко и внимателно.
Когато сестра ми беше убита, открих, че светлината на деня има нерационален, въздействащ ефект върху скръбта. Нямам представа защо. Може би само за да ни подкрепи, за да можем да оцелеем отново след самотната, забулена от сълзи нощ.
Не знаех, че сме на високо поле, но внезапно се озоваваме в края на платото и аз се стряскам от рязкото пропадане надолу на долината пред мен.
В другия край на тази долина върху огромен хълм се издига той. Извисява се. Простира се на километри във всяка посока.
Белият палат.
Отново изпитвам обезпокоителното чувство на неизбежност, че по един или друг начин животът щеше да ме постави тук, че във всяка реалност щях да съм направила същите избори, които ме доведоха до вратата на Белия палат.
Домът на възлюбената наложница на Ънсийли краля, заради която той убил Сийли кралицата, е толкова огромен, че обърква ума. Въртя глава наляво-надясно, нагоре-надолу, опитвайки се да го поема целия. Човек може да се надява да наблюдава целостта му единствено от километри разстояние, както го наблюдаваме ние сега. Тук ли се беше опитвал да ме доведе Баронс? И ако да, защо? Лъжеше ли Риодан, когато ме намери на ръба на скалата и ми каза, че единственият път до Дъблин е през МПД – междудименсионна приказна дупка, сякаш съм оплескала парчетата от Фае реалност, които нацепват нашия свят сега, след като стените паднаха?
Стените на палата са алабастрови, отразяват слънцето и блестят толкова ярко, че присвивам очите си до цепки. Небето зад Палата (не мога да мисля за него без главна буква, той е много повече от просто дом) става ослепително синьо, което съществува единствено в света на Фае – нюанс, който никога няма да бъде видян в човешкия свят. Определени Фае цветове имат измерение и обхващат безчет прелъстителни тънкости, на които окото може да се спре за неизброимо дълго време. Небето е почти толкова пристрастяващо, колкото златния под в Залата на всички дни.