Връщам насила погледа си към Белия палат. Изследвам линиите му от основите до покрива, от терасите до кулите, от градините до фонтаните. Лента на Мьобиус[3] от подредени постройки върху пейзаж като от картина на Ешер[4], той се обръща с гръб към себе си тук и там, непрекъснат и неразрушен, постоянно променящ се и разгъващ се. Напряга окото, изпробва ума. Но аз съм виждала Фае в истинската им форма. И го намирам... успокояващ. Усещам нещо в моето мъртво черно сърце. Не разбирам как нещо би могло да се раздвижи там, но го прави. Не някое пълнокръвно чувство, а ехо от емоция. Немощно, но неоспоримо.
Даррок ме наблюдава. Преструвам се, че не забелязвам.
– Вашата раса никога не е построила нещо с такава красота, сложност и съвършенство – казва той.
– Нито пък е създала Шинсар Дъб – парирам.
– Малките създания създават малки неща.
– Егото на големите създания е толкова голямо, че не виждат, когато идват малките неща – мърморя. „Като капани“ – не казвам.
Той го усеща. Смее се и казва:
– Ще запомня предупреждението, МакКайла.
След като намерил първите две Сребра на аукцион в Лондон, ми казва Даррок, трябвало да се научи да ги използва. Направил десетки опити, за да установи стабилна връзка със световете на Фае, а вече веднъж в Сребрата, му били нужни месеци, за да намери път към затвора на Ънсийли.
Докато говори за опитите и триумфите си, в гласа му се долавя гордост. И въпреки че същността на Фае му била отнета, той не само оцелял, когато всички от расата му не вярвали, че ще успее, но постигнал целта, която преследвал като Фае, самото нещо, заради което бил прокуден. И сега изпитва превъзходство над другите от своя вид.
Аз слушам и анализирам всичко, което ми казва, търся пролуки в бронята му. Знам, че Фае имат „чувства“ като надменност, превъзходство, подигравка и снизхождение. Докато го слушам, добавям към списъка гордост, отмъщение, нетърпение, злорадство и забавление.
Разговаряме за дреболии известно време, като се наблюдаваме напрегнато. Разказвам му за израстването си в Ашфорд, за първите ми впечатления от Дъблин, за любовта ми към бързите коли. Той ми разказва повече за кривването му от правия път, какво е направил и защо го е направил. Състезаваме се да обезоръжим другия с банални споделяния, които не издават нищо важно.
Докато пресичаме долината, казвам:
– Защо да ходиш до Ънсийли затвора? Защо не в Сийли двора?
– И да дам възможност на Авийл да ме довърши завинаги? Следващия път, когато видя кучката, тя ще умре.
Затова ли ми беше отнел копието? За да убие кралицата? Беше го задигнал, без да усетя, точно като В’лане. Как? Той вече не беше Фае. Дали не беше изял толкова много Ънсийли, че беше станал мутант с непредвидими способности? Спомням си как стоях в църквата между Ънсийли принцовете, как обърнах копието срещу себе си, как го хвърлих, как то удари пиедестала и светената вода се разплиска и падна върху него със съскане. Как ме беше накарал да го хвърля тогава? Как ми го беше отнел сега?
– Кралицата сега в Сийли двора ли е? – хвърлям отново мрежата си.
– Как мога да знам? Аз бях отлъчен. Но дори да допуснем, че намеря път да се върна, първото Сийли, което ме види, би ме убило.
– Нямаш ли съюзници в Сийли двора? В’лане не ти ли е приятел?
Той сумти презрително.
– Седяхме заедно в нейния Висш съвет. Въпреки че служи само на думи на върховната власт на Фае и говори, че отново върви по земята свободно, без омразната Спогодба, която ни сдържа нас, сякаш хората биха могли да обуздаят боговете си, когато стане дума за действие, В’лане е и винаги е бил галено кученце на Авийл. Сега аз съм човек, според събратята ми Фае, и те ме презират.
– Не каза ли, че те почитат като герой за това, че си срутил стените и си ги освободил?
Той присвива очи.
– Казах, че ще ме почитат като герой. Скоро ще бъда приветстван като спасител на нашата раса.
– Значи си отишъл в Ънсийли затвора. Било е рисковано – подканям го да продължи да говори. Докато той говори, мога да се съсредоточа върху думите му, върху моите цели. Тишината не е златна, смъртоносна е. Тя е вакуум, който се пълни с призраци.
– Нуждаех се от Ловците. Като Фае можех да ги призова. Като смъртен трябваше да ги търся физически.
– Изненадана съм, че не са те убили на място – Ловците мразят хора. Чернокожите крилати демони не таят любов към нищо, освен към себе си.
– Смъртта не е наслада за един Ловец. Твърде окончателна е.
През очите му проблясва спомен и знам, че когато ги е намерил, те са му причинили неща, които са го накарали да пищи дълго време.