– Те се съгласиха да ми помогнат, в замяна на постоянна свобода. Те ме научиха да ям Ънсийли. След това проследих слабите места в стените на затвора, откъдето Ънсийли бяха бягали преди, и ги закърпих.
– За да станеш единственият.
Той кимва.
– Ако трябваше мрачните ми събратя да бъдат освободени, те щяха да благодарят на мен. Открих как да свържа Сребрата и създадох проход до Дъблин през Белия палат.
– Защо тук?
– От всички измерения, които изследвах, това остава най-стабилно, с изключение на няколко... неудобства. Изглежда, проклятието на Крус е имало малък ефект върху този свят, освен да разтроши измерения, които лесно се избягват.
Аз ги наричам МПД, но не му го казвам. Името накара Баронс да се усмихне. Малко неща караха Баронс да се усмихва.
Мисля, че се контролирам, след като съблякох всичките си слабости. Че посвещаването на мисията ми ме е направило непроницаема. Греша. Мисълта за Баронс, който се усмихва, води до други мисли.
Баронс гол.
Танцува.
Тъмната глава отметната назад.
Смее се.
Картината не „плува нежно през ума ми“, както замечтано съм го виждала във филмите. Не, тази се тръшва в главата ми като ядрена ракета, избухва в мозъка ми с подробности. Задушавам се в облак от болка.
Не мога да дишам. Стискам очите си.
Бели зъби проблясват на мургавото му лице. „Аз падам, но отново се изправям. Никога няма да ме задържиш паднал.“
Олюлявам се.
Но той не се изправи, копелето. Остана паднал.
С моето копие в гърба му. Как се предполага да намирам пътя си всеки ден, ако той не е тук да ми помага? Не знам какво да правя, как да взимам решения.
Не мога да преживея тази скръб. Препъвам се и падам на коляно. Стискам главата си.
Даррок е до мен, помага ми да стана. Ръцете му са около мен.
Отварям очи.
Той е толкова близо, че виждам златни петънца в бакърените му очи. Бръчици нагъват ъгълчетата. Леки линии ограждат устата му. Дали се е смял често през времето му като смъртен? Ръцете ми се свиват в юмруци.
Неговите ръце нежно докосват лицето ми, когато избутва косата ми назад.
– Какво стана?
Нито картината, нито болката си отиват от мозъка ми. Не мога да функционирам в това състояние. След миг ще бъда на колене, ще пищя от скръб и ярост и мисията ми ще отиде по дяволите. Даррок ще види слабостта ми и ще ме убие или по-лошо. Някак трябва да оцелея. Нямам представа колко време ще ми отнеме да намеря Книгата и да науча как да я използвам. Навлажнявам устни.
– Целуни ме! – казвам. – Силно!
Устата му се стяга.
– Не съм глупак, МакКайла.
– Просто го направи! – изръмжавам.
Виждам как той претегля идеята. Два скорпиона. Той е скептичен. Той е очарован.
Когато ме целува, Баронс изчезва от главата ми. Болката се отдръпва.
От устните на врага ми, на любовника на сестра ми, на убиеца на любовника ми, аз вкусвам наказанието, което заслужавам. Вкусвам забвение.
Това отново ме прави студена и силна.
Сънувам къщи цял живот. Има цял квартал в подсъзнанието ми, в който мога да вляза само докато спя. Но не мога да контролирам нощните си посещения, както и никога не съм била в състояние да избягвам сънищата за Студеното място. Понякога получавам достъп, а понякога – не. В определени нощи портите се отварят лесно, докато в други стоя отвън, отказано ми е да вляза и жадувам за чудесата, които лежат отвъд.
Не разбирам хора, които казват, че не могат да си спомят сънищата. С изключение на съня за Студеното място, който започнах да блокирам много отдавна, аз си спомням всички останали. Когато се събудя сутрин, те се носят из главата ми на късчета и мога или да скоча от леглото и да ги забравя, или да събера парчетата и да ги изследвам.
Четох някъде, че сънищата за къщи са сънища за нашите души. В тези обиталища на нашата психика ние складираме най-съкровените си тайни и желания. Може би някои хора не ги помнят просто защото не желаят. Едно момиче, което познавах в гимназията, веднъж ми каза, че също сънувала къщи, но в тях винаги било непрогледен мрак и тя не можела да намери ключа за лампата. Тя мразеше тези сънища. И не беше от най-умните.
Моите къщи са безкрайни, изпълнени със слънце и музика, с градини и фонтани. И по някаква причина винаги има много легла. Големи легла. Много повече, отколкото са нужни в една къща. Не знам каква е работата, но смятам, че е защото мисля много за секс.
Понякога се тревожа, че няма достатъчно място в ума ми и за двете – за сънищата ми и за реалността, че съм твърд диск с ограничени гигабайти и някой ден няма да съм способна да поддържам защитната стена между тях. Чудя се дали това е сенилността.