През годините започнах да подозирам, че всички тези къщи, които сънувам, са просто различни крила на една и съща огромна къща.
Днес осъзнавам, че това е истина.
Защо сънувам Белия палат всички тези години?
Как е възможно изобщо да съм знаела, че съществува?
Сега, след като така и така съм малко отвъд ръба, мога да призная нещо: Цял живот тайно съм се страхувала, че под свирепо фокусираното поддържане и контене, аз съм... ами... психозна.
Никога не подценявайте добре облечена кифла.
Истинските мислители не са най-добре облечените хора. Да стоиш на върха на последната мода, да се контиш и да се представяш добре отнема време. Нужни са много усилия, енергия и концентрация, за да бъдеш непрекъснато щастлив и перфектно поддържан. Ако срещнете някой такъв, се запитайте от какво бяга.
В гимназията започнах да подозирам, че съм биполярна[5]. Имаше времена, когато без изобщо никаква причина се чувствах истински... ами, склонна да убивам е единственото описание за това ми състояние. После осъзнах, че колкото съм по-заета, толкова по-малко време ми остава да се чувствам така.
Понякога се чудя дали преди да се родя някой ми е показал сценария или ми е разказал най-съществените части. Животът ми е дежа вю в най-лошата му крайност. Отказвам да повярвам, че съм кандидатствала за тази роля.
Докато се взирам в Белия палат и знам как изглеждат части от него отвътре (и знам, че няма начин да зная тези неща), се чудя дали не съм сериозен случай на лудост. Дали това просто не се случва, а аз всъщност съм заключена в тапицирана стая някъде и халюцинирам. Надявам се скоро да ми сменят лекарствата. На каквото и да съм, не действа.
Не искам да вляза там.
Искам да вляза и никога да не излизам.
Двойственост – това съм аз.
Къщата има безброй входове през сложни поддържани градини.
Даррок и аз влизаме в една от градините. Толкова е прекрасна, че е почти болезнено да я гледам. Пътеки, павирани с блестящо злато, се простират през екзотични ароматни храсти и обикалят групички от гъвкави дървета със сребърни листа. Заслепяващи перлени пейки предлагат отмора от слънцето под дантелени листа, а копринени лежанки осейват външни помещения с издуващи се шифонени завеси. Цветя се навеждат и люлеят на нежния съвършен бриз с точния градус зной – не твърдо горещо и задушно, а топло и влажно по начина, по който е топъл и влажен сексът.
Сънувала съм такива градини. С някои разлики, но не много големи.
Подминаваме фонтан, който пръска дъги от блещукаща вода във въздуха. Обграждат го хиляди цветя във всякакви поразителни нюанси на жълтото – кадифени лютичета и восъчни лалета, сметанени лилии и цветя, които не съществуват в нашия свят. За миг мисля за Алина, защото тя обича жълто, но тази мисъл вони на смърт и носи други мисли с нея, затова обръщам гръб на красотата на фонтана и се фокусирам върху омразните лице и глас на моя придружител.
Той започва да ми дава наставления. Казва ми, че търсим стая с огледало, което има богато украсена позлатена рамка и е приблизително три метра високо и метър и половина широко. Последния път, когато е виждал стаята, в нея нямало никакви мебели, освен огледалото. Коридорът, от който се отваряла стаята, бил светъл, въздушен и подът му бил от непрекъснат бял мрамор. Стените на коридора били също бели и украсени с ярки стенописи между високи прозорци.
Отваряй си очите за бели мраморни подове, ме инструктира той, защото само две от крилата (както е било последния път, когато е бил тук) ги имат. Подовете в другите крила са златни, бронзови, сребърни, в цветовете на дъгата, розови, ментовозелени, жълти, лавандулови и други пастели. Задното крило е кървавочервено. Ако видя черен под, трябва да се обърна назад веднага.
Влизаме в кръгло фоайе с висок стъклен таван, който събира слънчевата светлина. Стените и подът са прозирно сребърни и отразяват небето с толкова живи подробности, че когато един каймаченопухкав облак минава над нас, имам чувството, че вървя през него. Какъв изкусен дизайн! Стая в небето. Дали наложницата я е създала? Дали Ънсийли кралят я е проектирал за нея? Може ли същество, способно да създаде такива ужасии като Ънсийли, да направи такива възхитителни неща? Слънчевата светлина ме къпе отгоре, отскача към мен от стени и подове.
Мак 1.0 щеше да включи айпода и да се протяга тук с часове.
Мак 5.0 потреперва. Дори толкова много слънце не може да стопли онази част от нея, която е студена.
Осъзнавам, че съм забравила врага си. Включвам го обратно.