Очите му казват: „Доверие/любов/обожание/тисисъвършен/стебвинагищесъмвбезопасност/тисимоятсвят“.
Но аз не успях да го опазя.
Стояхме в пустинята, държахме това дете, това същото момче в ръцете си, губехме го, обичахме го, скърбяхме за него, усещахме как животът му се изплъзва...
Виждам него там. Неговите вчера. Неговото днес. Неговото утре, което никога няма да бъде.
Виждам болката му и тя ме разкъсва.
Виждам абсолютна любов и тя ме засрамва.
Виждам светлината – тази красива, съвършена светлина, която е живот.
То ми се усмихва. Дава ми цялата си любов с очите си.
Тя започва да гасне.
Не! Рева аз. Няма да умреш! Няма да ме напуснеш!
Взирам се в неговите очи както изглежда хиляда дни.
Виждам го. Държа го. То е тук.
Няма го.
Но не е умряло. То е точно тук с мен. Момчето притиска лице към решетките. Усмихва ми се. Дава ми цялата си любов в очите си. Разтопявам се. Ако можех да бъда нечия майка, щях да взема това дете и да го предпазя завинаги.
Изправям се на крака. Движа се като в транс. Бях държала това дете в главата на Баронс. Обичах го като Баронс и го бях изгубила. Когато той сподели с мен това видение, раната беше станала и моя.
– Не разбирам. Как така си жив? Защо си тук? – как Баронс беше преживял смъртта му? Нямаше съмнение, че я е преживял. Аз бях там. Аз също я бях усетила. Беше напомняне за съжаленията, които бях изпитвала към Алина...
Върни се, върни се, искаш да крещиш. Искам само още една минута. Само още една усмивка. Само още една възможност да поправя нещата. Но него го няма. Няма го. Къде отиде? Какво става с живота, когато напуска тялото? Дали отива някъде, или просто изчезва?
– Как си се озовал тук? – питам учудено.
То ми говори, а аз не разбирам нито дума. Това е мъртъв и забравен език. Но чувам жаловитите нотки. Чувам дума, която звучи като ма-ма.
Преглъщайки ридание, се пресягам към него.
Когато пъхам ръце през решетките и обвивам неговото малко голо тяло, а тъмната му глава се отпуска във вдлъбнатината, където рамото ми се среща с врата, остри зъби пробиват кожата ми и красивото малко момче разкъсва гърлото ми.
Четиридесет и две
Умирам дълго.
Много по-дълго, отколкото мисля, че трябва да отнеме.
Явно ще умирам бавно и болезнено. Припадам няколко пъти и се изненадвам, че се връщам в съзнание. Чувствам се трескава. Кожата на врата ми е изтръпнала, но раната гори, сякаш ми е инжектирана отрова.
Мисля, че оставих половината от гърлото си в невъзможно разтягащите се челюсти на момчето.
Започна да се променя в мига, в който го взех в ръце.
Успях да се откъсна от свръхестествено силната му хватка и да се отдалеча с препъване от клетката, преди да завърши трансформацията.
Но беше твърде късно. Бях глупачка. Сърцето ми беше свързало Баронс с едно хлипащо дете и беше прегърнало сантименталността. Бях видяла веригите, катинарите и защитите като начина на Баронс да държи детето в безопасност.
А в действителност те бяха неговия начин да държи света в безопасност от детето.
Лежа на пода в каменната стая и умирам. Губя отново съзнание за известно време, после се връщам.
Гледам как детето се превръща в нощната версия на звяра на Баронс. Черна кожа, черни рога и зъби, червени очи. Говорим за убийствена лудост. Пред него звярът, който беше Баронс в Сребрата, изглежда направо сърдечен и спокоен.
Вие непрестанно, докато се променя. Главата му се люшка от едната страна на другата и ме пръска със слюнка и със собствената ми кръв. Гледа ме с подивели кървавочервени очи. Иска да забие зъби в мен, да ме разтърси и да изцеди и последната капка кръв от тялото ми. Знакът, който Баронс постави на черепа ми, изобщо не намалява жаждата му за кръв.
Аз съм храна и той не може да ме достигне.
Разтърсва решетките на клетката и вие.
Променя се от метър и двайсет до три метра височина.
Това съм чула под гаража. Това слушах, докато гледах Баронс над покрива на колата.
Това дете, затворено тук долу завинаги.
И докато животът ми се отцежда, разбирам, че затова е изнасял мъртвата жена от Среброто.
Детето е трябвало да бъде хранено.
Той държеше това дете, гледаше го как умира. Опитах се да мисля за това, да го проумея. Детето трябва да беше негов син. Ако Баронс не го хранеше, детето страдаше. Ако пък го хранеше, трябваше да гледа това чудовище. Колко дълго? Колко дълго е бил гледач на това дете? Хиляда години? Десет? Повече?