Ако приемем, разбира се, казва Даррок, че стаята, която търсим, се отваря от един от тези коридори с бял мрамор.
Това привлича вниманието ми.
– Ако приемем?
– Палатът се пренарежда сам. Едно от неудобствата, за които споменах.
– Какво ви има на вас, Фае, все пак? – избухвам аз. – Защо всичко трябва да се променя? Защо нещата не могат да бъдат каквито са? Защо една къща не може да бъде нормална къща, а една книга – нормална книга? Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? – искам да се върна в Дъблин сега, да намеря Книгата, да разбера какво трябва да се направи и да избягам от тази проклета реалност!
Той не отговаря, но и аз нямам нужда да отговори. Ако Фае ме попитат защо една ябълка накрая гние или защо хората накрая умират, бих свила рамене и бих казала, че това е човешката природа.
Промяната е природата на Фае. Те винаги стават нещо друго. Това е много важно да бъде запомнено, когато имаш работа с каквото и да е Фае, както научих от Сенките. Чудя се още колко са еволюирали, откакто ги видях за последно.
– Понякога се пренарежда сам основно – продължава Даррок, – докато друг път просто прехвърля няколко неща. Само веднъж ми отне няколко дни да намеря стаята, която търся. Обикновено я намирам по-бързо.
Дни? Главата ми се извърта и зяпвам. Може да заседна тук с него за няколко дни?
Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре.
Дузина коридори се отварят от фоайето, някои добре осветени, други успокояващо мрачни. Нищо не е плашещо. Палатът излъчва усещане за благосъстояние и спокойствие. Но все пак е огромен лабиринт и аз чакам Даррок да избере пътя ни. Въпреки че отдавна сънувам мястото, не познавам това фоайе. Подозирам, че Палатът е толкова огромен, че един цял човешки живот сънища не би бил достатъчен, за да го изследва целия.
– Има няколко стаи в палата, които подслоняват Сребра. Тази, която търсим, има едно-единствено огледало – той ме поглежда остро. – Избягвай другите огледала, ако попаднеш на тях! Не се взирай в тях! Не ти забранявам знание, просто се опитвам да те предпазя.
Да бе! А Белият палат всъщност е черен.
– Както го казваш, изглежда, сякаш ще се разделим – изненадана съм. Той толкова се стара да ме привлече на своя страна. Сега ме пуска? Толкова ли убедителна бях? Или той държи в ръкава си асо, за което не знам?
– Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-дълго остана тук, толкова повече шансове има някой друг да намери моята книга.
– Моята книга – поправям го.
Той се смее.
– Нашата книга.
Не казвам нищо. Книгата е моя, а той ще бъде мъртъв, щом я взема и науча как да я използвам. Дори по-скоро, ако вече не е полезен.
Той се обляга на стената и кръстосва ръце върху гърдите си. В тази небесна стая той е златен ангел, с рамене, подпрени върху облак.
– И двамата можем да имаме всичко, което искаме, МакКайла. След като с теб сме съюзници, няма ограничения. Нищо и никой не може да ни спре. Осъзнаваш ли това?
– Аз ще я използвам първа – той няма да съществува, за да я използва, когато свърша с нея. Не, чакайте! Да го отменя би било твърде лесна смърт.
Искам да го убия.
– Имаме достатъчно време да решим кой какво ще прави с нея първи. Но засега сме приятели. Или не?
На върха на езика ми е да му се присмея, да му кажа, че думите не значат нищо. Защо ми задава абсурдни въпроси? Толкова лесно бих могла да излъжа. Би трябвало да съди по действията ми, но не давам съвети на врага.
– Приятели – казвам лесно.
Той прави жест да поема по най-близкия коридор отдясно, чийто под е мъгливо-розов и се обръща към най-левия, който блести в тъмнобронзово.
– Какво да правя, ако я намеря? – питам. Не е като да имаме мобилни телефони с умно програмирани малки акроними.
– Поставих знак в основата на черепа ти. Притисни го с пръсти и ме повикай!
Той вече се е обърнал и е започнал да върви по коридора си. Съскам към гърба му. Ще дойде ден, и то скоро, когато ще премахна неговия белег, дори да трябва да остържа кожата си до черепа. Бих го направила сега, но не ми се иска да рискувам да повредя дамгата на Баронс. Само тя ми остана от него. Неговите ръце бяха върху мен там, нежни, властни.
Има усмивка в гласа на Даррок, когато ме предупреждава:
– Ако намериш Среброто и се върнеш в Дъблин без мен, ще те намеря.
– Същото важи и за теб, Даррок – казвам със същия лек, предупредителен тон. – Дори не си помисляй да заминеш без мен! Може да не съм те белязала, но ще те намеря. Винаги ще те намирам – наистина го мисля. Ловецът сега е плячка. Хванала съм го на мушка и ще го държа там. Докато не реша да натисна спусъка. Без повече бягане. От нищо.