Опитвам се да докосна врата си, да опипам раните си, за да разбера колко са големи, но не мога да вдигна ръка. Аз съм слаба, сънлива и всъщност не ми пука. Просто искам да затворя очи и да спя няколко минути. Само кратка дрямка, после ще се събудя и ще се постарая да намеря нещо в моето езеро, което да ми помогне да преживея това. Чудя се има ли руни, които могат да изцерят изтръгнато гърло. Може би тук някъде има малко Ънсийли.
Чудя се дали това, от което блика кръв, е югуларната вена. Ако е тя, е много късно. Твърде късно за мен.
Не мога да повярвам, че ще умра така.
Баронс ще дойде и ще ме намери тук.
С изтекла кръв на пода в неговата пещера.
Опитвам се да призова волята си, да потърся езерото, но мисля, че съм изгубила твърде много кръв твърде бързо. Не ми пука, независимо колко се опитвам. Езерото е любопитно тихо. Сякаш наблюдава, чака да види какво ще се случи.
Ревът в клетката е твърде силен. Не чувам, че Баронс също реве, преди да ме грабне в ръцете си и да ме изнесе от стаята, тръшвайки вратата зад себе си.
– Какво е станало, мамка му? Мак! Мамка му! Какво? – продължава да повтаря отново и отново. Очите му са диви, лицето му е бяло, устните му са тънки. – Защо реши да дойдеш тук долу без мен? Щях да те доведа, ако мислех, че си толкова глупава. Не ми причинявай това! Не можеш да ми причиниш това, мамка му!
Поглеждам към него. Нюанси на Синята брада, мисля сънливо. Аз отворих вратата на убитите му съпруги. Устата ми не оформя думи. Искам да знам защо детето е още живо. Чувствам се вцепенена.
Той е твой син, нали?
Не ми отговаря. Взира се в мен, сякаш да запомни лицето ми. Виждам как нещо се движи дълбоко в очите му.
Трябваше да правя любов с него. Но все ме беше страх да бъда нежна. Изумена съм от собствената си идиотщина.
Той трепва.
– Не мисли и за една шибана минута, че можеш да сложиш всичко това в очите си, а после да умреш! Това са глупости! Няма да го понеса отново.
Имаш ли Ънсийли?
Почти очаквам да изтича над земята, да хване едно и да ми го донесе. Но нямам толкова време и го знам.
– Аз не съм добър, Мак. Никога не съм бил.
Какво? Време за истинска изповед? – дразнят очите ми. – Не ми е нужна.
– Когато искам нещо, си го взимам.
Предупреждава ли ме? С какво би могъл да ме заплашва сега?
– Няма нищо, с което мога да живея. Само неща, без които не бих могъл да живея.
Той се взира във врата ми и по погледа му разбирам, че е касапница. Нахапан и раздран. Не знам как дишам още и защо не съм мъртва. Мисля, че не мога да говоря, защото вече нямам здрави гласни струни.
Той докосва врата ми. Е, поне мисля, че го докосва. Виждам ръката му под брадичката ми. Не усещам нищо. Той да не се опитва да пренареди вътрешните ми части така, както аз някога направих с неговите на ръба на скалата в ранната утрин, сякаш можех да го събера цял само с волята си?
Очите му се присвиват и веждите му се сключват. Той затваря очи, отваря ги отново и се мръщи. Подмества ме в ръцете си и ме изучава от различен ъгъл, с поглед между лицето и врата ми. Разбиране изглажда веждите му и устните му се извиват в противната усмивка, която хората ти показват, точно преди да ти кажат, че имат добра и лоша новина, а лошата е наистина лоша.
– Когато беше във Фае, някога пи ли нещо, яде ли нещо, Мак?
В’лане – казвам без думи. – Питиета на плажа.
– От тях гадеше ли ти се?
Не.
– Пила ли си нещо по което и да е време, от което да си имала чувството, че вътрешностите ти биват изтръгвани? Да ти се е искало да умреш? Доколкото съм чул, сигурно е продължило около ден.
Мисля за момент.
Изнасилването – казвам най-накрая. – Той ми даде нещо. Този, когото не можех да видя. Изпитвах болка дълго време. Мислех, че е от това, че принцовете са в мен.
Ноздрите му трептят и когато се опитва да говори, излиза само тракане. Опитва два пъти, преди да го направи както трябва.
– Щели са да те оставят така завинаги. Ще ги нарежа на тънки парчета и ще ги храня един друг с тях. Бавно. През векове – гласът му отново беше спокоен като на социопат.
Какво казваш?
– Чудех се. Ти миришеше различно след това. Знаех, че са направили нещо. Но не миришеше като Стихоплетеца. Беше като него, но различно. Трябваше да изчакам и да видя.
Зяпнала нагоре към него правя прясна оценка на себе си. Започвам отново да чувствам врата си. Гори адски. Но мога да преглъщам.
Не умирам?