– Сигурно са били уплашени, че са те убили с техните... – той поглежда настрани, на челюстта му играят мускули. – Вечност в ада. Щеше да си При-я вечно – лицето му е изопнато от ярост.
Какво са ми направили? – настоявам.
Той отново тръгва, носи ме от стая в стая, накрая спира в зала, почти идентична със задната част на КДБ – килими, лампи, дивани, пухкави завивки. Само камината е различна – огромна, с каменно огнище, в което може да застане мъж. Газова. Така че, когато гори, да няма пушек, какъвто би имало при горенето на дърво, и да не го издаде.
Подрежда възглавници под ръката си и ме поставя нежно на дивана. Отива до камината и я включва.
– Фае имат еликсир, който удължава живота.
Дали са ми от него?
Той кимва.
Това ли е станало с теб?
– Казах „удължава“. А не „превръща те в триметрово ненормално чудовище с рога“ – той гледа врата ми. – Оздравяваш. Раните ти се затварят. Познавам мъж, на когото е бил даван този еликсир. Преди четири хиляди години. Той също мирише различно. Стига Стихоплетецът да не бъде намушкан с копието или с меча, той живее без да остарява. Може да бъде убит единствено по начините, по които и Фае.
Зяпам го.
Аз съм безсмъртна?
Отново мога да движа ръцете си. Чувствам как дебелите ръбове на кожата се сливат отново. Същото е, както когато ядох Ънсийли. Раните заздравяват под ръцете ми. Усещам как неща хрущят и се наместват в гърлото ми, израстват нови и силни.
– Мисли за себе си като за дълголетна и трудна за убиване!
Четири хиляди години дълголетие? Зяпам го празно. Не искам да живея четири хиляди години. Мисля за онова Ънсийли, което беше накълцано и оставено в задната ми уличка. Безсмъртността е ужасяваща. Аз искам моя малък живот. Дори не мога да си представя четири хиляди години. Не искам да живея вечно. Животът е труден. Осемдесет или сто години биха били идеални. Това съм искала винаги.
– Може сериозно да обмислиш носенето на копието. Всъщност може да реша да го унищожа. И меча – той разкопчава кобура от рамото ми и го хвърля по пода до камината.
Гледам го как дрънчи и спира в огнището, облекчена. Мога да умра. Не че искам това да се случи точно сега. Просто ми харесват възможностите. Стига да имам копието, имам възможности. Никога няма да се отърва от това нещо. То е моята среща с надгробния камък, а аз съм човек. Искам да умра някой ден.
– Но той не може – това е първото пълно изречение, което произнасям, откакто бях нападната. – Твоят син не може да умре, нали? Независимо от всичко. Никога.
Четиридесет и три
Ако никога не бях яла Ънсийли, чудотворното изцерение щеше да разбърка мозъка ми.
Сега се престорих, че съм яла Ънсийли. Не можех да се справя със сценария „еликсир, който удължава живота“. Караше ме да искам да убия Даррок отново. Жестоко. Садистично. С много мъчения.
Той не само ме беше превърнал в При-я, а беше планирал да живея по този начин вечно. Бях се размекнала, когато видях снимките му с Алина, представяйки си различен изход за тях, но сега цялата мекота беше изчезнала. Ако Баронс не ме беше спасил... Дори не можех да си представя ужасите. Не исках. Щях да полудея патологично много бързо. Какво щеше да стане, ако ме беше заключил, отказвайки да ми даде това, от което се нуждаех? Да ме държи някъде на тясно и тъмно, и...
Потръпнах.
– Престани да мислиш за това! – каза Баронс.
Потреперих. Не можех да го избегна. Наистина имаше по-лоши неща от умирането.
– Не се случи. Аз те измъкнах и те върнах. Накрая всичко се подреди. Ти си трудна за убиване и това ме радва.
Кръвта ми според Баронс беше изтичала няколко пъти. Твърде много от гърлото ми беше откъснато, за да може тялото ми да се поправи достатъчно бързо. Докато съм била мъртва или поне не съм дишала, тялото ми е продължавало да се поправя. Бях се връщала в съзнание, само за да изкървя отново. Накрая достатъчно от мен е било възстановено, за да остана в съзнание до края на процеса. Бях покрита с кръв и с кървави корички.
Баронс ме вдига и ме понася отново. Преминаваме разкошни стаи, надолу по стълби и още стълби, и осъзнавам, че вече сме на повече от три нива под гаража му. Той има цял свят тук долу. Обикновено мразя да съм под земята. Но тук е различно. Има усещане за простор, за място, което не е съвсем каквото изглежда. Подозирам, че има още Сребра тук, много входове и изходи. Това е върховната фантазия на оцеляващия. Светът може да бъде поразен от ядрена бомба, а животът тук долу щеше да продължи или можехме да преминем в някой друг свят. Подозирам, че за Баронс никоя катастрофа не е окончателна. Той винаги продължава.