– Не мисля...
Устата ми внезапно се оказва заета. Когато отново имам възможност да довърша изречението си, нямам представа какво съм щяла да кажа.
Озоваваме се в банята – огромно творение от италиански мрамор с душове на всички стени. Четири метра дълга, два метра широка, в нея има пейка, която е на точната височина. Мисля, че оставаме там с дни. Той носи храна и аз ям в банята. Мия го, плъзгам ръце по красивото му тяло.
– Когато умираш, татуировките ти изчезват – мокра, косата му е по-тъмна, лъскава. Кожата му е тъмен бронз. Водата тече по мускули, пръска по еректиралия му член. Той винаги е твърд.
– Да.
– Затова бяха различни – мръщя се. – Връщаш се точно както си бил, когато си умрял за първи път.
– През цялото време ли беше При-я?
Ахвам и се опитвам да извъртя глава, за да не може да види очите ми. Те ме предават понякога, независимо колко силно се опитвам да скрия нещо, особено когато чувствата ми са наситени.
Той сграбчва косата ми с две шепи и държи главата ми, принуждавайки ме да го гледам.
– Знаех си... не си била! – устата му е върху моята. Притиска ме към стената. Не мога да дишам и не ми пука. Той ликува. – Колко време? – настоява.
– Какво става, когато умреш? – контрирам.
– Връщам се.
– Уф, очевидно! Как? Къде? Може би накрая се изправяш от пепелта си отново или нещо такова?
Чувам тракане и внезапно той е на пода, главата му е извита назад, мускулите играят. Опитва се да остане мъж. Губи битката. Има нокти. Черни зъби се плъзгат от устата му, дълбаят кожата. Разбирам, че не иска да се промени, но нещо, което съм го попитала, го кара да обезумее.
Не мога да гледам как се мъчи. Чудя се дали някой някога се е опитвал да помогне на Баронс. Отговарям му. Говоря му, за да го задържа тук и сега.
– Знаех какво става от мига, в който ме попита какво съм носила на бала – падам на колене до него, взимам главата му в ръце и я притискам към гърдите си. Лицето му е наполовина звяр, наполовина мъж. – Започнах да изплувам. Сякаш бях там, но се опитвах да не бъда. Аз съм тук, Джерико. Остани с мен!
По-късно спим. Или аз спя. Не знам какво прави той. Аз съм изтощена, топло ми е и се чувствам в безопасност за първи път от много време. Отнасям се в подземния свят на Баронс, до краля на зверовете.
Събуждам се, когато той прониква с тласък в мен. Правили сме секс толкова много пъти, по толкова много начини, че едва мога да се движа. Свършвах толкова много пъти, че мисля, че е невъзможно дори да искам да свърша отново, но ето че той е в мен и тялото ми разказва различна история. Желая го толкова силно, че ме боли. Плъзгам ръка надолу и още щом се докосвам, свършвам. Той напъва дълбоко в мен, тресе се в моята кулминация. Лежа на една страна. Той ме е обгърнал с тялото си, прилепнал до мен. Ръцете му са около мен, устните му са на врата ми. Зъби гризат кожата ми. Когато спирам да треперя, той се измъква навън и моментално го искам отново. Избутвам задницата си и той се връща. Влиза бавно, толкова бавно, че ме измъчва. Той тласка, аз стискам. Той се оттегля, аз лежа напрегната и чакам. Никой от нас не казва и дума. Едва дишам. Той спира и остава напълно неподвижен за малко, но не за да ме дразни. Обича да е твърд в мен. Свързани, лежим в мълчание. Не искам мигът да свърши.
Но свършва и когато се разделяме, дълго не проговаряме. Гледам как сенките трептят по една известна картина на стената. Той не е заспал. Усещам го зад мен буден.
– Спиш ли изобщо?
– Не.
– Това сигурно е ад. Аз обичам да спя. Да се сгушвам, да дремя, да сънувам. Трябва да сънувам.
– Аз сънувам – казва той хладно.
– Нямах предвид...
– Никога не ме съжалявай, госпожице Лейн! Харесвам се такъв, какъвто съм.
Претърколвам се в ръцете му, докосвам лицето му. Позволявам си да съм нежна. Проследявам чертите му, плъзгам пръсти в косата му. Той изглежда едновременно отблъснат и очарован от начина, по който го докосвам. Пренареждам ума си, за да открия предимствата на това никога да не спиш. Много са.
– Как сънуваш, ако не спиш?
– Отнасям се. Хората имат нужда да се изключат, за да се разтоварят от напрежението. Медитацията постига същото, оставя подсъзнанието да играе. Това е всичко, което ти е нужно.
– Какво е станало със сина ти?
– Не си ли пълна с въпроси? – присмива се той.
– Ти искаш Шинсар Дъб заради него.
Усещам внезапна жестокост в тялото му. Тя избухва като сироко и просто така се озовавам вътре в главата му и ние сме в пустиня. Аз се чувствам странно раздвоена – едновременно съм самата себе си и съм Баронс. Чудех се защо винаги се връща към това място. И тогава...