Аз съм Баронс и съм на колене в пясъка.
Вятърът се усилва, бурята идва.
Бях глупав, толкова глупав.
Наемник, сеещ смърт. Забавлявах се. Пих. Чуках. Нищо нямаше значение. Вървях наперено през живота като бог. Възрастни мъже пищяха, когато ме виждаха да идвам.
Помня деня, в който бях роден и отворих очи за първи път.
Всичко изглежда толкова различно сега, когато е твърде късно. Каква велика, шибана шега си направи съдбата за моя сметка! Не трябваше да идвам тук. Това е една наемна битка, която не трябваше да приемам.
Държа сина си и плача.
Небето се отваря и освобождава бурята. Пясъкът идва толкова плътен, че превръща деня в нощ.
Един по един мъжете ми падат около мен.
Проклинам небесата, докато умирам. Те ме проклинат в отговор.
Има мрак. Само мрак. Чакам светлината. Древните казват, че когато умреш, се появява светлина. Казват да тичаш към нея. Ако тя изчезне, ще се носиш по земята завинаги.
Никаква светлина не идва при мен.
Аз чакам цяла нощ в мрака.
Мъртъв съм, но все пак усещам пустинята под тялото си, жуленето на пясъка по кожата ми, в ноздрите ми. Скорпиони жилят ръцете и краката ми. Отворените ми мъртви очи, покрити с коричка от пясък, гледат нощното небе, докато звездите светват и изчезват една по една. Мракът е абсолютен. Чакам и се чудя дали светлината ще дойде. Аз чакам, чакам.
Единствената светлина, която идва, е зората.
Аз се изправям, изправят се и мъжете ми и ние се взираме смутено един в друг.
После синът ми се изправя и вече не ми пука. Не губя време да мисля за странната нощ, която не трябваше да съществува. Вселената е тайнство. Боговете са капризни. Аз съм и той е. Това е достатъчно. Мятам го на коня си и оставям мъжете си назад.
– Синът ми беше убит отново два дни по-късно.
Отварям очи, примигвам. Все още мога да вкуся пясъка, да усетя дращенето в очите ми и скорпионите да пълзят в краката ми.
– Беше нещастен случай. Тялото му изчезна, преди да можем да го погребем.
– Не разбирам. Ти умря ли в пустинята, или не? А той?
– Умряхме. Едва по-късно събрах парчетата. Нещата рядко имат смисъл, докато се разгръщат. След като синът ми умря втори път, той е умирал още много пъти, опитвайки се да дойде при мен, да се върне вкъщи. Беше дълбоко в пустинята без превоз или вода.
Зяпвам.
– Какво казваш? Че всеки път, щом е умирал, се е връщал на същото място, на което е умрял за първи път с теб?
– В зората на следващия ден.
– Отново и отново? Опитвал се е да се измъкне, умирал е от топлинен удар, после е трябвало да започне отново?
– Далеч от дома. Не знаехме. Никой от нас не умря дълго време след това. Знаехме, че сме различни, но не знаехме за умирането. Научихме го много по-късно.
Гледам го и чакам отново да заговори. Това е трудното с Баронс. Искам да знам. Но няма да притискам.
– Това не беше краят на неговия ад. Имах съперници, които също яздеха през пустинята. Смърт под наем. Много са пътите, в които отънявахме глутниците си. Един ден го намерили да върви през пясъка. Играли си с него – той поглежда настрани. – Измъчвали го и го убили.
– Откъде знаеш това?
– Защото когато най-накрая събрах нещата, измъчих и убих неколцина от тях, а те говориха, докато умираха – устните му се усмихват, очите му са студени, безмилостни. – Вдигнали лагер недалеч от мястото, където той се прераждал всяка сутрин, и го намерили на следващия ден. След като осъзнали какво става, вярвали, че е някакво демонско изчадие. Измъчвали го и го убивали отново и отново. Колкото повече се връщал, толкова по-решени били да го унищожат. Не знам колко пъти са го убивали. Твърде много. Никога не го оставили да живее достатъчно, за да се промени. Не знаели какво е, нито пък той. Само че продължавал да се връща. Един ден ги нападнала друга банда и нямали време да го убият. Бил оставен сам, вързан в палатката с дни. Огладнял достатъчно, за да се преобрази. И повече не се върнал в човешкия си облик. Беше минала година, преди да ни наемат да издирим звяра, който бродеше из страната и късаше гърлата и сърцата на хората.
Бях ужасена.
– Убивали са го всеки ден цяла година? И ти си бил нает да го убиеш?
– Знаехме, че е един от нас. Бяхме се променяли. Знаехме в какво се превръщаме. Трябваше да е той. Надявах се – устата му се изкриви в горчива усмивка. – Наистина се надявах да е моят син – имаше неприкрит глад в очите му. – Колко време беше дете тази вечер? Колко дълго го гледа, преди да те нападне?