– Няколко минути.
– Не съм го виждал такъв от векове – виждах, че си спомня последния път. – Те го пречупиха. Той не може да контролира промяната си. Виждал съм го като моя син само пет пъти, сякаш за няколко мига е познал покоя.
– Не можеш ли да го достигнеш? Да го научиш? – Баронс можеше да научи всекиго.
– Част от ума му я няма. Бил е твърде млад. Твърде уплашен. Те са го унищожили. Един мъж би могъл да издържи. Дете няма шанс. Преди седях до клетката му и му говорех. Когато технологиите позволиха, записвах всеки миг, за да го зърна като моя син. Камерите сега не работят. Не можех да гледам записите, търсейки него. Трябва да го държа в клетка. Ако светът някога го открие, хората ще се опитат да го убият. И всичко ще се повтори. Отново и отново. Той е див. Убива. Само това прави.
– Ти го храниш.
– Страда, ако не го храня. Нахранен, понякога почива. Убивал съм го. Опитах наркотици. Научих магьосничество. Друидство. Мислех, че Гласът може да го накара да заспи, дори да умре. Изглежда, го хипнотизираше за известно време. Той е силно приспособим. Съвършената машина за убиване. Изучавах легенди. Събирах реликви на силата. Промуших сърцето му с копието ти преди две хиляди години, когато за първи път чух за него. Принудих Фае принцесата да даде всичко от себе си. Нищо не подейства. Той не е там. Или ако е там някъде, е в постоянна агония, която не му дава почивка. Вярата му в мен беше незаслужена. Никога няма да мога...
Да го спася – не казва той и аз също, защото ако не внимавам, ще започна да плача, а знам, че това само ще направи нещата по-тежки за него. Той е хиляди години отвъд сълзите. Просто иска избавление. Иска да погребе сина си. Да го завие и да му пожелае лека нощ завинаги за последен път.
– Искаш да го унищожиш.
– Да.
– Откога продължава това?
Не казва нищо.
Никога няма да ми каже. И разбирам, че цифрата наистина няма значение. Скръбта, която е изпитал в пустинята, никога не е намаляла. Разбирам защо биха ме убили. Това не е само негова тайна. Тя е и тяхна.
– Всички вие се връщате на мястото, където сте умрели за първи път, всеки път, щом умрете.
Моментално се вбесява. Разбирам.
Те убиват, за да не може никой да направи с тях това, което е било сторено със сина му. Това е единствената им уязвимост – когато се връщат в зората на следващия ден. Един враг би могъл да стои там, да ги чака и да ги убива отново и отново.
– Не искам да знам къде е това. Никога – уверявам го и наистина го мисля. – Джерико, ще намерим Книгата. Ще намерим заклинанието за разваляне. Обещавам. Ще дадем покой на сина ти – внезапно се разгневявам. Кой им е причинил това? Защо? – Кълна се! – заклевам се. – По един или друг начин, ще го направим.
Той кима, сгъва ръце под главата си, протяга се върху възглавницата и затваря очи.
Докато минутите минават, гледам как напрежението напуска лицето му. Знам, че е в онова място, където медитира, където контролира нещата. Каква изключителна дисциплина!
Колко хиляди години се е грижил за сина си, хранил го е, опитвал се е да го убие и да облекчи агонията му поне за няколко минути?
Отново съм в пустинята, не защото той ме води там, а защото не мога да прогоня лицето на сина му от главата си.
Той казва: Знам, че ще накараш болката да спре.
Баронс никога не е могъл. Болката никога не е спирала. За никой от тях.
Детето, което смъртта беше унищожила, го беше унищожавало всеки ден оттогава. Като живееше.
Умирането – беше казал Баронс – е лесно. Мъжът, който умира, бяга, чисто и просто.
Внезапно се радвам, че Алина е мъртва. Ако светлината идва за някого, със сигурност е дошла за нея. Тя почива някъде.
Но не и неговият син. И не този мъж.
Притискам буза до гърдите му, за да слушам как бие сърцето му.
И за първи път, откакто го познавам, осъзнавам, че не бие. Чувала ли съм някога преди притока на кръв? Ударите на сърцето му? Как може да не съм забелязала?
Поглеждам към него и виждам, че той се взира през гърдите си в мен, а в очите му има неразгадаемо изражение.
– Не съм ял скоро.
– И сърцето ти спира да бие?
– Става болезнено. Накрая ще се променя.
– Какво ядеш? – питам внимателно.
– Не ти влиза в шибаната работа – казва той нежно.
Кимвам. Мога да живея с това.
Той се движи различно тук долу. Не се опитва да скрие нищо. Тук той е себе си и се движи по начина, по който е в единение с Вселената, гладко като коприна, изливайки се безшумно от стая в стая. Ако забравя да следя къде е, го губя. Откривам, че се е облегнал на някаква колона (а мислех, че той е колоната) със скръстени ръце и ме гледа.