Нямам проблем с това. Обичам да знам точно къде стоя.
Изчезвам на стоп-кадър.
Няма нощ. Няма ден. Няма време.
Изгубваме се един в друг.
Нещо става с мен там долу в подземието. Аз съм преродена. Усещам се спокойна за първи път в живота си. Вече не се чувствам двуполюсна. Не крия нищо от себе си.
Да се страхуваш е изнемощяващо. Бих предпочела истината пред страха във всеки един момент.
Аз съм Ънсийли кралят. Аз съм Ънсийли кралят.
Повтарям го отново и отново в ума си.
Приемам го.
Не знам как или защо и може никога да не разбера, но поне сега погледнах добре в тъмната част от мен.
Това наистина беше единственото обяснение.
И е почти смешно, от една страна. През цялото време толкова се тревожех за това какви са всички около мен, а аз бях най-големият злодей от всички.
Тъмното гладко езеро, което имам, е Той-Аз. Ние. Затова винаги ме е ужасявало. Някак бях успяла да разделя психиката си и да го отделя. Себе си. Частите от мен, които не бяха родени преди двайсет и три години. Ако наистина съм била родена.
Не мога да измисля никакво обяснение за начина, по който съм се превърнала в това, което съм. Но истината за паметта ми е неоспорима.
Аз наистина стоях в онази лаборатория преди почти милион години. Аз наистина създадох Светините, наистина обичах наложницата и наистина родих Ънсийли. Това всичкото бях аз.
Може би затова с Баронс не можем да си устоим. И двамата имаме собствени чудовища.
– Наистина ли мислиш, че злото е въпрос на избор? – питам.
– Всичко. Всеки миг. Всеки ден.
– Не съм спала с Даррок. Но щях.
– Без значение – той се движи в мен. – Аз съм тук сега.
– Щях да го прелъстя, за да получа от него информация за прекия път и да мога да взема Книгата. Тогава щях да разваля този свят и да го заменя с друг, за да мога да те имам обратно.
Той замръзва. Не мога да видя лицето му. Зад мен е. Това отчасти е причината да събера смелост да го кажа. Не мисля, че мога да го кажа в лицето му и да се видя отразена в очите му.
Нямаше да разваля света заради сестра си. Бях я обичала цял живот. А него познавах едва от няколко кратки месеца.
– Можеше да се окаже малко изморително за първи опит в сътворението – казва накрая. Опитва се да не се разсмее. Аз му казвам, че съм щяла да обрека човечеството заради него, а той се опитва да не се разсмее.
– Нямаше да е първият ми опит. Аз съм професионалист. Ти грешеше. Аз съм Ънсийли кралят – казвам му.
Той започва отново да се движи. След малко ме придърпва и ме целува.
– Ти си Мак – казва. – А аз съм Джерико. И нищо друго няма значение. Никога няма да има. Ти съществуваш в място, което е отвъд всякакви правила за мен. Разбираш ли го?
Разбирам.
Джерико Баронс току-що ми беше казал, че ме обича.
– Какъв беше твоят план? – питам много по-късно. – Как щеше да измъкнеш заклинанието, което ти трябва?
– Ънсийли никога не са пили от Котела. Всички те знаят Първия език. Сключих няколко сделки, задвижих някой и друг план.
Поклатих глава, намръщена на себе си. Понякога изпусках най-очевидните неща.
– Но сега имам теб.
– Аз ще мога да я прочета – това беше зловещо. Сега поне знаех защо реагирах толкова силно отрицателно на Шинсар Дъб. Всички мои грехове бяха хванати межу кориците ù. А проклетото нещо просто не искаше да се махне. Бях се опитала да избегна вината, а моята вина имаше нахалството да заживее собствен живот и да ме преследва!
Разбирах защо ме гони. Щом веднъж беше започнала да съзнава (ум без крака, без крила и без какъвто и да е метод за придвижване), че няма друг равен в целия свят, освен мен, а аз очевидно я презирах, сигурно ме е намразила. А след като беше част от мен, тя вероятно ме е обичала. Искаше да ме нарани, не да ме убие.
Защото искаше моето внимание.
Толкова много неща добиха смисъл сега, след като бях приела, че аз съм кралят.
Бях се чудила защо Сребрата винаги толкова трудно ме пускаха да вляза и да изляза. Проклятието на „Крус“, което всъщност беше направено от другите Ънсийли принцове, ме беше усещало и се беше опитвало да ме държи навън. Разбира се, че се ориентирах в черната крепост и в ада на Ънсийли. Това беше моят дом. Всяка стъпка беше инстинктивна, защото бях минавала по тези ледени пътеки милиони пъти, бях свиквала срещи на скалите, бях плакала за жестокия затвор на моите синове и дъщери. Разбирах защо спомените на наложницата се бяха разиграли пред очите ми, а тези на краля някак се бяха плъзнали в ума ми. Сега разбирах защо знаех заповедта, с която да отворя портите на крепостта на краля.