Аз може да бях кралят, но поне бях „добрият“ крал. Предпочитах да мисля за себе си като за Сийли краля, защото бях изкоренила всичкото си зло. Обсебеният маниак, който беше правил експерименти с всичко, за да постигне целите си, беше под формата на Книга, не беше в мен, а това не беше малка утеха. Бях избрала да се отърва от злото (бях направила избор, както беше казал Баронс) и оттогава се опитвах да унищожа тези най-черни части от мен.
Баронс говореше. Бях забравила, че разговаряме.
– Разчитам ти да можеш да я прочетеш. Това значително ще улесни всичко. Трябва само да разберем как да я заловим с три камъка и без друиди. Проклет да съм, ако отново допусна тези задници наблизо.
Погледнах надолу към верижката от сребро и злато, към камъка, приютен в украсената златна клетка. Нуждаела ли съм се някога от камъните или от друидите, за да хвана моята Книга, или амулетът беше единственото, което търсех през цялото време? Аз бях кралят на Фае в женско човешко тяло.
Чудех се как наложницата е изгубила амулета. Кой го беше взел от нея, кой ме беше предал? Дали някой я беше отвлякъл и беше имитирал смъртта ù и после я е отвел набързо в Сийли двора, докато аз съм бил луд от скръб, зает да снема греховете от себе си?
Тя никога нямаше да го свали доброволно, но ето че амулетът беше тук, в света на хората. Ако някой е дошъл за нея, възможно ли е тя да го е запратила някъде, вместо да позволи да попадне в лоши ръце? И търпеливо е посявала улики, с надеждата един ден събитията да се наредят, аз да си спомня, да избягаме от това, което ни е било сторено, и да сме отново заедно? Много жалко, че не исках да съм с нея.
Тя винаги беше мразила илюзията. Когато посаждаше градини и добавяше нещо ново към Белия палат, го беше правила по стария начин. Дворът на Фае би се превърнал в пустиня, ако Фае, които го обслужваха, не го поддържаха с илюзия. Белият палат беше създаден различно и щеше да устои на изпитанията на времето със или без нея, далеч от очите на всички.
Как наложницата беше станала Сийли кралица? Кой я беше отвлякъл и погребал в гроб от лед и я беше оставил да умира бавно в ада на Ънсийли? Какви игри разиграваше, какъв план преследваше? Познавах търпението на безсмъртието. Кой сред Фае изчакваше перфектния момент, решителния ден за разплата?
Синхронизирането трябваше да е безупречно.
Всички Сийли и Ънсийли принцеси трябваше да са мъртви, а кралицата убита в точния момент (не можеше да има претендентки за трона на матриархалната власт), след като който и да стоеше зад всичко това се слееше или беше добил цялото знание на Книгата.
Цялата сила на Сийли кралицата и Ънсийли краля щеше да бъде заложена в един съд.
Потреперих. Това не можеше да бъде позволено. Някой с толкова много сила нямаше да може да бъде спрян от никого с никакви средства. Той (или тя) щеше да бъде непобедим, неконтролируем, неубиваем. С една дума – бог. Или сатана. И тогава щеше да има предимството да е на собствен терен. Всички щяхме да сме обречени на гибел.
Дали вярваха, че съм мъртъв? Изчезнал? Безразличен? Дали мислеха, че просто ще стоя отстрани и ще позволя това да се случи? Дали неизвестният враг беше отговорен за състоянието, в което бях в момента – объркан и в човешко тяло?
Моята сила и магията на кралицата. Кой стоеше зад това? Някой от мрачните принцове?
Може би все пак е бил Даррок, но Книгата беше посякла плановете му както и главата му. Може би Даррок се възползваше от коварството на някой друг, яздеше опашката на кометата, така да се каже, на някой по-умен и по-опасен враг.
Поклатих глава. Магията нямаше да отиде при него и той го знаеше. Яденето на Фае не беше достатъчно. Приемникът на магията на Фае трябваше да бъде Фае.
Наложницата се беше събудила и беше казала, че е била погребана от Фае принц, когото никога не е виждала преди и който се е нарекъл Крус.
Според В’лане той беше отвел Крус при оригиналната кралица на Сийли (кучката!) и тя го беше убила пред очите ми.
Дали притежавах този спомен.
Обърнах се навътре и затърсих.
Стиснах глава, когато картините се заблъскаха в мен. Крус не беше умрял лесно, нито пък добре. Беше се гневил и говорил надуто и накрая беше станало грозно. Отрече да е той, отрече да ме е предал на кралицата. Бях засрамен от смъртта му.
Но кой беше подправил смъртта на наложницата?
Как съм бил заблуден?
Заблуден.
Това ли беше ключът?
САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ СИ ЗАМИСЪЛ ЩЕ ПАДНЕ ТО – казваше пророчеството.