Вдишах рязко. Точно в такова състояние на ума бях, когато мислех, че Баронс е мъртъв. Търсех Книгата, готова да я взема, да се слея с нея и да разваля света. Бях вярвала, че ще мога да я контролирам.
Но сега бях нащрек. Бях преживяла тази скръб преди. Освен това държах в ръка прекия път на Даррок. Държах ключа към контролирането ù. Нямаше да се обърна. Баронс беше жив. Родителите ми бяха добре. Дори нямаше да съм изкушена.
Внезапно ме обзе нетърпение да се свършва с това. Преди нещо да се е объркало.
– Трябва да бъда сигурен, че можеш да използваш амулета.
– Как?
– Заблуди мен! – каза той просто. – И ме убеди в това!
Свих юмрук около амулета и затворих очи. Много отдавна в пещерата на Малуш той не искаше да работи за мен. Беше поискал нещо, беше очаквал нещо, което бях сметнала, че е някакъв десятък, може би да пролея кръв или нещо такова.
Сега знаех, че е много по-просто. Той беше проблеснал със синьочерно сияние по същата причина, поради която го правеха и камъните – защото ме беше познал.
Проблемът беше, че аз не бях познала себе си.
Вече се познавах.
Аз съм твоят крал. Ти ми принадлежиш. Ще ми се подчиняваш във всичко.
Ахнах от удоволствие, когато амулетът засия в юмрука ми по-ярко, отколкото някога е горял в ръцете на Даррок.
Огледах спалнята. Спомних си мазето, където бях При-я. Никога нямаше да забравя нито една подробност.
Пресъздадох го за нас до последния детайл – снимки на Алина и мен, кървавочервени копринени чаршафи, душ в ъгъла, примигваща елха, обвити с кожа белезници на леглото. За известно време това беше най-щастливото, най-простото място, което бях познавала.
– Не е точно стимулът, който да ме изкара от тук.
– Трябва да спасяваме света – напомних.
Той посегна към мен.
– Светът може да почака. Аз не мога.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Това е начинът, по който светът свършва.
Това е начинът, по който светът свършва.
Това е начинът, по който светът свършва.
Не с трясък, а са хленч.
Не говори с него, красиво момиче!
Никога не говори с него!
Четиридесет и пет
Усетих мига, в който той започна да премисля.
Можех да почувствам напрежението в тялото му, да видя стягането около очите му, което значеше, че мисли здраво и че не харесва това, за което мисли.
– Планът не е добър – каза накрая и стана от леглото.
Беше почти невъзможно да се накарам да помръдна. Исках да остана в леглото завинаги. Но докато това не свършеше, никой, за когото бях загрижена, нямаше да е в безопасност и аз нямаше да мога да се успокоя и да продължа живота си. Вдигнах се, пъхнах се в дънките, закопчах ги и нахлузих блузата през главата си.
– Какво предлагаш? Да съберем всички и да ги накараме да държат амулета? Да видим дали той ще се подчини на някой друг? Ами ако светне за някой като, да речем, Роуина?
Той ме изгледа свирепо, докато поставях амулета на врата си и го подпъхвах под блузата, където полегна студен върху кожата ми.
Виждах странната му тъмна светлина през дрехата. Дръпнах коженото яке върху него и го закопчах.
Не светеше със синьочерна светлина за него. Знаех, че ако светеше и беше знаел какво казва второто пророчество, щеше да е тръгнал след Книгата много отдавна.
– Това изобщо не ми харесва.
Нито пък на мен, но не виждах алтернатива.
– Ти ми помогна да съставя плана.
– Това беше преди часове. Сега ти си на път да излезеш на улицата и да вземеш скапаното нещо, вярвайки в някакво пророчество, надраскано от луда перачка, която е работила в манастира, без никаква идея какво да правиш, доверявайки се на амулета да ти помогне да подчиниш Книгата. Тя е най-голямото и най-прелъстителното зло, съществувало някога, а ти очакваш да я подчиниш. Планът смърди. Това е всичко. Не вярвам на Роуина. Не вярвам на...
– Никого – довърших. – Ти не вярваш на никого, освен на себе си, а това не е доверие, това е его.
– Не е его. Просто съзнавам способностите си. И безкрайната им природа.