– Ти беше убит на скалата от Риодан и от мен. Класически случай на момент, когато малко доверие щеше да постигне много.
Очите му бяха черни и бездънни. Тъкмо щях да отклоня поглед, когато нещо в тях се раздвижи.
Вярвам на теб.
Почувствах се така, сякаш ми беше връчил ключовете за царството. Това беше достатъчно. Можех да направя всичко.
– Докажи го! Ти ме обучаваш от мига, в който дойдох тук, за да ме направиш достатъчно силна, достатъчно умна и достатъчно корава, за да направя това, което трябва да бъде направено. Минах през ада и се върнах, и оцелях. Погледни ме! Какво виждаш? Виж ме! Ти ме направи боец. Сега ме остави да се бия!
– Аз се бия в битките.
– Ти се биеш и в тази. Заедно ще я преследваме.
– Искаш от мен да гледам отстрани?! Кой кара мотора и кой е в скапания кош? Аз не се возя в кош. Дори не притежавам женчовски мотор с кош – той изглеждаше обиден до дъното на душата си.
– Искам от теб много повече. Ти ме държиш закотвена, както направи, когато бях При-я и не можех да намеря пътя си обратно. Никога нямаше да успея без теб, Джерико. Бях изгубена, но те усещах там. Ти ме приземяваше, държеше конеца на хвърчилото ми – беше влязъл в ада заради мен, беше седял на разтегателния диван в моето безумно място и ме беше пазил да не заседна там завинаги. Беше ме извлякъл само със силата на волята си. – И щеше да го прави винаги. – Нуждая се от теб – казах просто.
Червени петна замъглиха очите му. Той дръпна пуловера през главата си, мускулите му се свиваха, а татуировките играеха.
– Не е твърде късно – каза той грубо. – Можем да оставим света да върви по дяволите. Има други светове. Много. Можем дори да вземем родителите ти. Който искаш.
Потърсих очите му. Той го мислеше. Би заминал с мен, би минал през Сребрата и би живял другаде.
– Харесвам този свят.
– Някои цени са твърде високи. Ти не си непобедима. Просто дълголетна и трудна за убиване.
– Не можеш да ме пазиш вечно.
Погледът, който ми хвърли, казваше:
Луда ли си? Разбира се, че мога.
Ти би искал да живея така?
Ключовата дума тук е „живея“.
Не ме слагай в клетка! Очаквам нещо по-добро от теб.
Той се усмихна леко.
Туш!
– Можем да проверим дали амулетът би приел Дагиъс. Той също е обитаван или така казват.
– Забавна си, нали? Само през трупа ми!
– Тогава спри да нападаш вятърни мелници! Ти не можеш да използваш амулета. Оставам аз, с теб до мен. Това е единственият избор. Ти не можеш да умреш. Имам предвид, че можеш, но винаги ще се връщаш. А знаем, че тя няма да убие мен. Ние сме перфектните за тази работа.
– Никой не е перфектен за битка със злото. То прелъстява. Когато намерим Книгата, тя ще дойде при теб с всичко, което има.
Бях подготвена. Знаех, че ще го направи. Поех дъх бавно и дълбоко, изпълвайки дробовете си, и изправих рамене.
– Джерико, чувствам как целият ми живот ме е блъскал напред към този момент.
– Това е. Съдбата е капризна курва. Няма да отидем. Сваляй дрехите и се връщай в леглото ми!
Засмях се.
– Хайде, Баронс! Кога си бягал от битка?
– Никога. И други са плащали. Няма да позволя същото да се случи с теб.
– Не мога да повярвам – казах с подигравателен ужас. – Джерико Баронс се колебае. Чудесата нямат край!
Гърмящата змия се раздвижи в гърдите му.
– Аз не се колебая. Аз... О, мамка му!
Баронс не се самозалъгва. Той се колебаеше и го знаеше.
– Знаех, че си проблем още щом те видях.
– Същото мислех и аз за теб.
– Исках да те завлека между библиотеките, да те чукам до безумие и да те пратя у дома.
– Ако го беше направил, никога нямаше да замина.
– Все още си тук, във всеки случай.
– Няма нужда да изглеждаш толкова вкиснат от това.
– Ти объркваш цялото ми съществуване.
– Добре, ще се махна.
– Опитай и ще те окова във вериги! – той ми се намръщи. – Това е колебливост – въздъхна.
След миг протегна ръка.
Пъхнах моята в нея.
Среброто в кабинета на Баронс ме избълва навън. Полетях през стаята и се забих в стената.
Беше ми писнало огледалата да не ме харесват. Щом това свършеше, исках проклятието на Крус да бъде премахнато. Искаше ми се в свободното си време да проуча Белия палат.
Намръщих се. Може би не. Може би трябваше да срежа всички връзки с миналото си.
Баронс се плъзна навън зад мен. Изглеждаше изискан и невъзмутим както винаги. Тъмната му коса и вежди бяха заскрежени, кожата му беше ледена.
– Спри! – нареди той мигновено.