Нито за миг не съм си представяла възможността Айла О’Конър да ни чака в книжарницата, отпред да е паркирана дълга лимузина и широкоплещест шофьор да стои до нея и да оглежда улицата. Можех да се обзаложа, че под тази тъмна униформа ще намеря пистолет или два. Какво беше Тритон Груп, освен компанията, която притежаваше манастира? Защо Баронс ги мразеше толкова? Какво правеше Айла (още една личност, която се предполагаше да е мъртва, но не беше) тук?
Фините ù черти се сгърчиха и сълзи потекоха по бузите ù.
– О, скъпа! Да те оставя беше най-трудното нещо, което съм правили някога. Дори да не искаш да чуеш нищо друго от мен, чуй това! Ти беше моето бебче. Моето сладко, безпомощно бебче, а те казаха, че ще обречеш на гибел света. Щяха да те убият, ако бяха разбрали за теб. И двете ми дъщери бяха в опасност. Всички знаехме за пророчеството. Знаехме, че е предсказало, че ще се родят сестри в една от най-могъщите кръвни линии. Роуина ме наблюдаваше. Беше ме намразила от деня, в който талантите ми започнаха да се проявяват. Искаше нейната дъщеря Кейли да стане Повелителка на Убежището. Искаше О’Райли да управляват манастира завинаги. Никога не прости на Нана, че обърна гръб на ордена. Би направила всичко, за да се отърве от мен. Ако знаеше, че отново съм бременна... Нямах избор. Трябваше да ви дам и да замина, да се престоря на мъртва.
– Ти не беше бременна, когато ти помогнах да избягаш от манастира – каза студено Баронс.
– Почти в петия месец. Не ми личеше много и се обличах така, че да го скрия. Истинско чудо беше, че бебето ми не беше ранено, когато избягах. Толкова се боях, че ще я изгубя – още сълзи се затъркаляха по лицето ù.
Все още клатех глава. Изглежда, не можех да спра.
– О, МакКайла! Беше истинско мъчение всеки ден. Да знам, че си някъде там, отгледана от някой друг. Да знам, че може би никога няма да видя теб или Алина отново, без да ви изложа на опасност. Но сега си тук и се готвиш да направиш нещо, което би имало ужасни последици. Време е лъжите да спрат. Ти трябва да знаеш истината.
Пъхнах юмруци в джобовете и се обърнах.
– Не ми обръщай гръб! – извика тя. – Аз съм твоята майка!
– Рейни Лейн е моята майка.
– Грубо и нечестно – каза Питър. – Дори не и даваш шанс.
– На теб какво ти пука? – попитах ядосано.
– Защото аз съм съпругът ù, МакКайла. И твой баща.
Четиридесет и шест
Имах братя – Питър Джуниър, който беше на деветнайсет, и Майкъл (всички го наричаха Мик), който беше на шестнайсет. Показаха ми снимки. Приличахме си. Дори Баронс изглеждаше разтърсен.
– Инсценирахме смъртта на майка ти, кремирахме неразпознат труп и изведохме тайно двете ви от страната. Отведохме ви в Щатите и направихме каквото можахме, за да ви намерим добър дом, далеч от опасностите – Питър пое ръката на Айла и я притисна между своите. – Майка ти едва го преживя. Не проговори с месеци след това.
– О, Питър, знаех, че трябва да бъде сторено. Беше просто...
– Ад – каза той равно. – Беше абсолютен ад да се откажем от тях.
Трепнах. Те казваха всички онези неща, които исках да чуя. Това разкъсваше сърцето ми. Имах родители. Братя. Бях родена. Имах принадлежност. Искаше ми се само Алина да беше доживяла да види този ден. Щеше да е перфектно.
– Каза, че имате да ù казвате нещо важно. Казвайте и се махайте! – нареди Баронс.
Погледнах към Баронс разкъсана. Част от мен искаше да му каже да мълчи, за да мога да чуя още, а част от мен искаше да се махнат и никога да не се връщат. Тъкмо се бях примирила с една реалност. Сега искаха да изоставя тази реалност и да прегърна нова. Колко пъти трябваше да решавам кого познавам и какво съм само за да науча, че греша? Вече не се чувствах двуполюсна, чувствах се шизофренична с много самоличности.
– Ако съм ваша дъщеря, как имам спомени, които принадлежат на Ънсийли краля?
Айла ахна.
– Имаш?
Кимнах.
– Казах ти, че може да го направи – напомни Питър.
– Кой? – настоях. – Да направи какво?
– Сийли кралицата дойде да ни види скоро след като Книгата избяха, преди да напуснем Дъблин. Каза, че би направила всичко по силите си, за да помогне за връщането ù – каза Питър.
– Тя беше много заинтересувана от теб – каза Айла мрачно. – Ти беше едва на три месеца. Помня като да беше вчера. Ти носеше розова рокля с малки цветя и панделка с цветовете на дъгата. Не можеше да спреш да гледаш кралицата. Непрекъснато гукаше и протягаше ръчички към нея. Двете изглеждахте очаровани една от друга.