Спирам да пищя и започвам да се смея. Чувствам лудостта в това.
Не ми пука.
Копието ми стърчи жестоко, присмива ми се. Спомням си как го откраднах.
За миг се връщам на тъмните, хлъзгави от дъжда дъблински улици и си припомням как двамата с Баронс се спускаме в системите на канализацията, как нахлуваме в частното скривалище за религиозни артефакти на Роки О’Баниън. Баронс носи дънки и черна тениска. Мускулите се движат по тялото му, докато той отмества капака на канализацията с лекотата, с която някой друг мъж би хвърлял фризби в парка.
Той е обезпокоително сексапилен, както за мъже, така и за жени, по начин, който къса нервите. С Баронс не си сигурен дали ще бъдеш изчукан, или ще бъдеш обърнат наопаки и ще се превърнеш в нова, неразпознаваема личност, която се носи по течението и няма място, където да хвърли котва, в море без дъно и без правила.
Никога не съм била имунизирана към него. Имаше просто степени на отрицание.
Отдихът ми е твърде кратък. Споменът изчезва и отново съм изправена пред реалността, която заплашва да разбие здравия ми разум.
Страхът убива...
Буквално.
Не мога да го кажа. Не мога да го помисля. Не мога да започна да го поемам.
Прегръщам колене и се люлея.
Джерико Баронс е мъртъв.
Той лежи по корем неподвижен. Нито е помръднал, нито си е поел въздух през малката вечност, през която аз пищя. Не мога да го усетя в кожата му. При всички други случаи бях в състояние да го усетя близо до мен – наелектризиращ, по-голям от живота, като една необятност, натъпкана в малък съд. Дух в бутилка. Това беше Баронс – смъртоносна сила с тапа, която я спира. Едва.
Люлея се напред-назад.
Въпрос за един милион долара: Какво си ти, Баронс? Отговорът му в редките случаи, когато даваше такъв, беше винаги един и същ:
„Този, който никога няма да позволи да умреш“.
Вярвах му. Проклет да е!
– Е, ти се издъни, Баронс. Сама съм и имам сериозен проблем, затова стани!
Той не помръдва. Наоколо има прекалено много кръв. Пресягам се със сетивата ми на шийте зрящ. Не усещам нищо на скалата, освен мен.
Пищя.
Нищо чудно, че ми каза никога да не звъня на номера в телефона, който ми беше програмирал като АУ (Ако умираш), освен ако наистина не умирам. След време отново започнах да се смея. Не той се беше издънил. А аз. Дали бях изиграна, или бях дирижирала цялото това фиаско съвсем сама?
Мислех, че Баронс е непобедим.
Очаквам да помръдне. Да се претърколи. Да седне. Да се изцери магически. Да ми хвърли един от суровите си погледи и да каже: „Стегни се, госпожице Лейн! Аз съм Ънсийли кралят. Не мога да умра“.
Това беше един от най-големите от хилядите страхове за него, на които се отдавах – че той е този, който е създал Шинсар Дъб и че я иска обратно по някаква причина, но не може да я залови сам. В един или друг момент бях обмисляла всяка възможност: Фае, полу-Фае, върколак, вампир, древно прокълнато същество от зората на времето, може би точно това, което той и Крисчън се бяха опитали да призоват на Хелоуин в замъка Келтър – ключова тук беше думата безсмъртен. Безсмъртен като неубиваем.
– Стани, Баронс! – крещя. – Мръдни се, проклет да си!
Боя се да го докосна. Боя се, че ако го направя, тялото му ще бъде забележимо изстинало. Че ще усетя крехкостта на плътта му, смъртността на Баронс. Думите „крехкост“, „смъртност“ и „Баронс“, събрани заедно в една и съща мисъл, са също такова богохулство, каквото би било да минаваш през Ватикана и да трошиш кръстовете по стените.
Клеча на десет крачки от тялото му.
Стоя далеч, защото ако се приближа, ще трябва да го обърна и да погледна в очите му. И какво ще стане, ако те са празни като на Алина?
Тогава ще знам, че си е заминал, както знам, че тя вече е твърде далеч отвъд, за да я достигна и тя да чуе как казвам: „Съжалявам, Алина! Иска ми се да се бях обаждала по-често. Иска ми се да бях чула истината зад баналните ни сестрински разговори. Иска ми се да бях дошла в Дъблин и да се бях била до теб или да бях бесняла срещу теб, защото ти също си действала от страх, Алина, а не от надежда, иначе щеше да ми се довериш и да ти помогна“.
Или може би просто да се извиня на Баронс: „Съжалявам, че съм твърде млада, за да мога да разгранича приоритетите си като теб, защото не съм изстрадала това, което си изстрадал ти, по дяволите, а после да те притисна към някоя стена и да те целувам, докато вече не можеш да дишаш, да направя това, което исках да направя първия ден, в който те видях в проклетата ти книжарница. Да смутя теб, както ти смущаваше мен, да те накарам да ме видиш, да те накарам да ме искаш – розовата мен! – да разбия самоконтрола ти, да те сваля на колене, въпреки че си бях казвала, че никога няма да искам мъж като теб, че си твърде стар, твърде сексуален, повече животно, отколкото мъж, с един крак в блатото и без никакво желание да излезеш напълно навън, когато истината беше, че бях ужасена от начина, по който ме караше да се чувствам. Не беше начинът, по който момчетата карат момичетата да се чувстват – мечти за бъдеще с бебета и дървени огради, а неистова, силна, груба загуба на себе си. Сякаш не можеш да живееш, ако този мъж не е вътре в теб, около теб и с теб през цялото време и има значение единствено какво мисли той за теб. Останалата част от света може да върви по дяволите. И дори тогава знаех, че можеш да ме промениш. Кой иска да е около някого, който може да го промени? Това е твърде много власт, за да бъде дадена на друг. Беше по-лесно да се боря с теб, отколкото да призная, че у мен има неоткрити кътчета, които жадуваха за неща, неприети в никоя част от света, който познавах. А най-лошото от всичко е, че ме извади от съня в моя Барби свят и сега съм тук и съм напълно будна, копеле такова! Не бих могла да съм по-будна, а ти ме изостави...“.