Тежестта от копието в кобура под мишницата ми се е върнала. Също като В’лане, Даррок има начин да ми го отнема, но когато сме разделени, ми го връща. Може би за да мога да се защитавам. Не мога да си представя защо бих се нуждаела от него в този палат.
Никога не е имало, а няма и да има друго място в никой свят, в никое измерение, което да ме държи в такъв плен като Белия палат. Дори книжарницата не се състезава за надмощие в душата ми.
Мястото е хипнотизиращо. Дори дълбоко в себе си, където се чувствам психотизирана, вместо да съм ядосана, аз съм толкова успокоена от какъвто и да е наркотикът, който ме захранва, че не мога да се фокусирам върху яда задълго.
Скитам по коридор с розов под и го попивам със замечтан поглед. Прозорци се редят от дясната му страна и отвъд кристалните стъкла зората червенее над градините, пълни с розови рози, които се полюшват сънливо със свити глави на нежния утринен бриз.
Стаите, които се отварят от този коридор, са украсени с оттенъци на утринно небе. Цветовете на коридора, денят отвъд и стаите се допълват съвършено, сякаш от всеки ъгъл това крило е проектирано като тоалет с безупречно подбрани аксесоари, който чака да бъде сложен при подходящо настроение.
Когато розовият под свършва и един внезапен завой на коридора ме праща на лавандулова пътека, виолетов здрач прилепва по прозорците. Нощни създания се веселят на горска поляна под луна, обрамчена с ярко небесносиньо. Стаите в този коридор са обзаведени в отсенки на сумрака.
Жълти и отразяващи подове се отварят към слънчеви дни и още по-слънчеви стаи.
Бронзовите коридори нямат прозорци, а само високи сводести врати, които водят към огромни царствени зали с високи тавани – някои за хранене, някои пълни с книги и удобни столове, други за танци, а трети изпълнени с неща, които вероятно са предназначени за забавление, неразбираемо за мен. Представям си, че чувам ехо от смях. Осветени от свещи, стаите, отварящи се от бронзови коридори, са мъжки и миришат на подправки. Миризмата е опияняваща, смущаваща.
Вървя и вървя, гледам в тази стая и в онази, възхитена от нещата, които намирам, нещата, които разпознавам. В това място всеки час на деня и нощта е достъпен.
Била съм тук много пъти преди.
Ето пианото, на което свирих.
Ето я слънчевата стая, където седях и четох.
Ето я кухнята, в която ядох трюфели, задушени в сметана и пълнени с нежни плодове, несъществуващи в нашия свят.
Тук, на маса до отворена книга, лежи флейта, а до нея има чайник, украсен с шарки, които познавам толкова добре, колкото опакото на ръката си.
Там е градината, високо върху една кула, откъдето съм се взирала през телескоп в лазурното море.
Това е библиотеката с безкрайни редици книги, в която съм прекарала несметни часове.
Всяка стая е наука за красотата, всеки предмет в нея е украсен със сложни детайли, сякаш създателят ù е имал цяла вечност, в която да работи.
Чудя се колко дълго е била тук наложницата. Чудя се каква част от тази къща е нейно творение.
Вкусвам вечността в това място, но за разлика от Залата на всички дни, вечността тук е деликатна, нежна. Палатът обещава блажена вечност. Той не ужасява, нито сплашва. Така, както е замислен, той олицетворява времето – безкрайно, ведро.
Ето! Стая с хиляди рокли! Стрелкам се през редовете, ръцете ми са широко разтворени и докосват невероятните тъкани. Обожавам тези рокли!
Измъквам една от закачалката ù и се въртя наоколо, танцувам с нея. Тихи звуци от мелодия се носят във въздуха и губя представа за времето.
Виждам античен шкаф. В него има предмети, които не мога да назова, но все пак разпознавам. Тъпча в джобовете си няколко от по-малките украшения. Отварям музикална кутия и слушам песен, която ме кара да се чувствам, сякаш се нося в космоса, огромна и свободна, закрепена на ръба на всички възможности, но тук ми е по-удобно, отколкото където и да било в живота ми. Забравям всичко за известно време, изгубена в радостта, която е по-огромна от самия палат.
Във всяка следваща стая намирам нещо познато, нещо, което ме прави щастлива.
Виждам първото от много легла. Както и в сънищата ми, има толкова много, че скоро губя бройката.
Скитам се от една великолепна стая в следващата, виждам легло след легло. В някои от стаите няма нищо, освен легла.
Започвам да се чувствам... неспокойна. Не ми харесва да гледам тези легла.
Леглата ме тревожат.
Отвръщам глава, защото ме карат да чувствам неща, които не искам да чувствам.