– Не вярвам и на едно скапано нещо за тях – каза Баронс. – Това са глупости.
Баронс беше суперпараноичен. Той предпочиташе израза „суперсъзнателен“. Не бях изненадана, когато го чух.
– Наистина ми е трудно да повярвам – промърморих.
– Тогава недей!
– Погледни я, Баронс! Тя е жената, която ме спираше в манастира, последната водачка на Убежището. Жената, която си откарал онази нощ. За Бога, ние си приличаме!
Когато пристигнах в Дъблин, не приличах на нея. Бях мека и закръглена и все още имах бебешката пухкавост в лицето. Сега бях като нея – по-зряла, по-слаба, лицето ми не беше толкова кръгло и чертите ми бяха по-отчетливи.
Той хвърли поглед от мен към нея.
– Може да е братовчедка.
– Може също така да е и майка ми – казах сухо. – И ако е, аз не съм Ънсийли кралят – от раменете ми паднаха безбройни грехове. Вярата, че съм основният злодей, отговорен за толкова много извратени раждания и милиарди убити, беше смазващ товар. – Може би те са прави, Баронс. Може би това никога не е било моя битка. Може би с Алина просто сме попаднали под кръстосания огън. Книгата ни е усетила като част от нейната кръвна линия и ни е измъчвала, провалила е живота ни.
– Дани уби Алина – напомни той остро.
Защо трябваше да ми го припомня сега? Обърнах се да му се намръщя.
Той се взираше в мен с разкривено лице, тъмните му очи бяха диви и крещеше името на Роуина толкова силно, че се изненадах, че прозорците не са се пръснали.
Примигнах. Той отново беше просто Баронс. Гледаше ме странно.
– Добре ли си?
– Какво каза току-що?
– Попитах добре ли си.
– Не, какво каза преди това?
– Казах, че Дани е убила Алина заради Роуина, никога не го забравяй! Какво има? Бяла си като платно.
Поклатих глава засрамена. После трепнах и обърнах рязко глава към прозореца.
– О, не! – Шинсар Дъб беше започнала отново да се движи. Бързо.
– Тя идва! – извика Айла в същия момент.
– Още колко? – попита Питър.
– Три минути, може би по-малко. В кола е – каза Айла.
Трябваше да знам дали и двете я усещаме в една и съща посока. Двете заедно щяхме да бъдем по-трудни за заблуждаване. Нямаше да позволя това, което стана последния път, когато се опитахме да я хванем, да се случи отново.
– Къде я усещаш?
– Северозапад. На пет километра най-много.
Отдъхнах си. Точно там я усещах и аз.
– Коя част от това място е най-силно защитена? – попита Айла Баронс.
Той я изгледа странно.
– Цялата.
– Какъв е планът? – попитах.
– Трябва да дадеш амулета на майка си – каза Питър.
Докоснах веригата около врата ми и погледнах към Баронс. Той вдиша бавно и отвори уста. Тя се разтегна широко в беззвучен рев.
Примигнах и отново погледнах. Той беше сдържан и изискан както винаги.
– Трябва ти да решиш – каза.
Почувствах се странно. Мак 1.0, барманка, мечтателка и професионална почитателка на слънцето нямаше да иска нищо повече от това да предаде цялата отговорност на друг. Не тя да се грижи за някой, а някой за нея. Вече не познавах тази жена. Обичах да вземам трудните решения и да се бия в името на доброто.
Мисълта да отстъпя отговорността на някой друг ме караше да се чувствам все едно съм изключена от най-важната част от живота ми.
– МакКайла, времето е от съществена важност – каза Питър тихо. – Вече няма нужда да се биеш. Ние сме тук сега.
Погледнах към Айла. Сините ù очи блестяха от непролети сълзи.
– Послушай баща си! – каза тя. – Никога повече няма да си сама, скъпа. Дай ми амулета! Освободи се от теглото и ме остави да го нося вместо теб! Тази битка никога не е била твоя.
Погледнах към Баронс. Той ме наблюдаваше. Познавах го. Никога нямаше да ме принуди.
Погледнах отново. Кого заблуждавах? Разбира се, че Баронс щеше да се опита да ме принуди. Той искаше заклинанието за разваляне, за да сложи край на живота на сина си. Беше го търсил през почти цялото си съществуване. Той щеше да удря с крак, да спори и да реве. Не се беше приближил толкова до Книгата, само за да ми даде възможност да вземам собствени решения.
– Не го прави! – изръмжа той. – Ти обеща.
– Шинсар Дъб влезе в града – каза Айла просто. – Трябва да решиш.
Аз също можех да я усетя. Тя летеше към нас, сякаш знаеше, че ако побърза, може да ни свари със свалени гащи. Аз бях нерешителна, а неспособността ми да се обвързвам излагаше всички нас на опасност.