Тръгнах към Айла, усуквайки веригата през пръстите си. Как бих могла да приема, че няма да се бия в тази битка? Бях се подготвяла за нея. Бях готова. Но тя стоеше тук и ми казваше, че няма нужда да се тревожа. Аз нямаше да обрека света на гибел и нямаше нужда да го спасявам. Други се бяха подготвили за този момент и бяха по-квалифицирани.
Сюрреалистичното чувство се върна. И какво беше това бръмчене в ухото ми? Продължаваше да ми се струва, че Баронс реве, но всеки път, щом погледнех към него, той не казваше и дума.
– Трябва ми едно заклинание от Книгата – казах.
– След като бъде заключена, можем да вземем каквото искаш. Питър знае Първия език. Така се запознахме с баща ти – работехме по древни свитъци.
Взирах се в лицето, което толкова много приличаше на моето, но беше по-старо, по-мъдро и по-зряло. Исках да го кажа, нуждаех се да го кажа поне веднъж. Можеше никога повече да нямам възможност.
– Майко – опитах думата на езика си.
Боязлива, сияйна усмивка изви устните ù.
– Скъпа моя сладка МакКайла! – възкликна тя.
Исках да я докосна, да бъда в ръцете ù, да вдишам аромата на майка ми и да знам, че сме свързани. Съсредоточих се върху единствения си спомен за нея, който беше дълбоко заровен до този момент. Съсредоточих се върху него и започнах да мисля колко ценен е той. Започнах да мисля колко невероятно е, че съм го подтискала през всички тези години и как детският ми ум е запечатал един-единствен кадър – Айла О’Конър и Питър, които се взираха в мен със сълзи в очите. Те стояха до един син вагон и ни махаха за сбогом. Изливаше се проливен дъжд и някой беше опънал яркорозов чадър със зелени картонени цветя над моята бебешка количка, но вятърът беше донесъл ледена мъгла под него. Аз размахвах ръчички, беше ми студено и плачех, а Айла внезапно се хвърли към мен, за да затъкне одеялото по-сигурно под тялото ми.
– О, скъпа, това беше най-трудното нещо, което трябваше да направя в онзи ден под дъжда. Да ви оставя. Когато подпъхнах одеялото, толкова отчаяно исках да те грабна и да те задържа при нас завинаги.
– Помня чадъра – казах. – Мисля, че той е причината за любовта ми към розовото.
Тя кимна и очите ù блестяха.
– Беше яркорозов със зелени цветя.
Сълзи опариха очите ми. Взирах се в нея за момент, запаметявайки лицето ù.
Айла разтвори ръце.
– Моята дъщеря! Моето красиво малко момиче!
Горчиво-сладки емоции ме заляха, докато се отпусках в обятията на майка ми. Когато ръцете ù се затвориха топли и утешаващи около мен, започнах да плача.
Тя погали косата ми и прошепна:
– Тихо, скъпа! Всичко е наред. Баща ти и аз сме тук сега. Няма нужда да се тревожиш за нищо. Всичко е наред. Отново сме заедно.
Заплаках по-силно. Защото можех да видя истината. Понякога тя е в дефектите.
А друг път е в прекаленото съвършенство.
Ръцете на майка ми бяха около врата ми. Тя миришеше добре, като Алина – на свещи с аромат на праскови и сметана и на парфюм.
А аз нямах нито един спомен за тази жена.
Не беше имало син вагон. Нито розов чадър. Нито дъждовен ден.
Измъкнах копието от кобура и го прекарах между телата ни.
Право в сърцето на Айла О’Конър.
Четиридесет и седем
Айла вдиша рязко и болезнено и се вкочани в ръцете ми, вкопчена във врата ми.
– Скъпа? – сини очи се взираха в мен, празни и объркани. Тя беше Айла.
– Ти, тъпа малка кучка! – сини очи се взираха в моите, свирепо интелигентни, разгневени, твърди от ярост. Тя беше Роуина.
– Как можа да ми го причиниш? – извика Айла.
– Само ако те бях убила онази нощ в пъба! – обагрена в кръв слюнка пръскаше от устните на Роуина.
– МакКайла, моя скъпа, скъпа дъще, какво направи?
– О, и заради теб се случи всичко това! – изплю Роуина. – Вие, проклети скапани О’Конър, не носите нищо, освен проблеми и беди на всички нас!
Усетих как краката ù се подкосяват, но тя се държеше за раменете ми и не пускаше. Беше корава стара жена.
Потреперих. Не бях говорила с Айла. Беше Роуина, която носеше Шинсар Дъб и беше обсебена от нея. Но сега умираше и способността на Книгата да поддържа убедителна илюзия умираше с нея. Тя просвятваше напред-назад между илюзията за Айла и реалността с Роуина.
– Ти ли уби сестра ми? – разтърсих старата жена толкова силно, че косата ù се изплъзна от стегнаия кок.
– Дани уби сестра ти. А двете винаги се сдушвахте. О, представям си, сега имаш други чувства към нея! – тя се изкикоти.