– Аз съм у дома. Това е моята книжарница.
Това е нищо. Аз ще ти покажа чудеса отвъд твоите представи. Тялото ти е силно. Ще ме удържиш и ще живеем. Ще танцуваме. Ще се чукаме. Ще пируваме. Ще бъде велико преживяване. Ние ще К’Врукнем света.
– Няма да те удържам. Никога.
Ти беше създадена за мен. Аз за теб. Двама за чай и ч-ч-чай за двама.
– Първо ще се самоубия – ако мислех, че може да се стигне до там, щях.
И да ме оставиш да спечеля? Ти ще умреш и ще ме оставиш да властвам? Позволи ми да те насърча!
– Ти не искаш това и го знаеш.
Какво мислиш, че искам, сладка МакКайла?
– Искаш да ти простя.
Не се нуждая от опрощение.
– Искаш да те приема обратно.
Вътре, сладкишче, да ме приемеш вътре. Топла и мокра, както сексът е топъл и мокър.
– Ти искаш да си кралят. Искаш отново да ни превърнеш в зло.
Зло, добро, създай, унищожи. Жалки умове. Жалки пещери. Време, МакКайла. Времето опрощава.
– Времето не определя действието. Времето е безпристрастно, никога не осъжда, нито опрощава. Действието съдържа намерение, а намерението е там, където лежи определението.
Отегчаваш ме с човешкия закон.
– Просвещавам те във вселенския закон.
Осъждаш ме за зло намерение?
– Недвусмислено.
В твоите очи аз съм чудовище.
– Абсолютно.
Аз трябва да бъда... как го казвате? Отстранена?
– За това съм тук.
Токава каква ще бъдеш ти, МакКайла?
– Разкаян крал. Аз се лиших от злото си, затворих те преди и ще го направя отново.
Колко си забавна!
– Смей се колкото искаш!
Вярваш, че ти си моят създател?
– Знам, че съм.
Сладка моя МакКайла, толкова си глупава! Ти не си ме създала. Аз създадох теб.
Мраз се спуска по гръбнака ми. Гласът ù излъчва задоволство и подигравка, сякаш ме гледаше как съм се засилила към влакова катастрофа и се наслаждаваше на всяка минута. Свих очи.
– Не си падам по обсъждането кокошка – яйце. Твоето зло не ме е направило крал. Аз бях крал и станах зъл. Помъдрях, изхвърлих злото от себе си и го затворих в книга. Ти не трябваше да живееш. И планирам да коригирам това.
Не кокошки и яйца. Човешка жена. И ти – малък ембрион.
Устата ми се отвори за остроумен отговор, но се поколебах.
От всички лъжи, които беше изтъкала дотук, тази съдържаше малко истина. Защо?
Това, което ти казах преди, беше истина. Взех Айла, за да избягам от манастира. А тя беше бременна. Не очаквах да те намеря в нея. Не знаех как се копират хората. Докато я използвах, за да убие другите хора, които се бяха осмелили да ме задържат – МЕН, заключена в студен каменен вакуум от небитие за цяла вечност, имаш ли представа какъв АД беше това? – и ето те теб. Чудото. Недоразвит живот в тялото ù. На мое разположение. Възхищавах се на красотата ти. Неоформена, освободена от скрупули, неспъвана от човешки слабости. Твоята раса е обсебена от греха. Вие се оковавате сами за позорния стълб, защото се страхувате от небето. Тези окови, тези ограничения правят телата, които вземам, толкова крехки, разкъсват ги на парчета скоро след като ги овладея.
Но ти беше различна. Ти копнееше, ти спеше, ти сънуваше, но беше чиста. Не познаваше правилно или грешно, ти беше празна. Ти не ми се съпротиви. Беше отворена. Аз те изпълних. Настаних се вътре в теб, копирах себе си и оставих копието там. Ти си мое дете. Ти боза от моята гръд, МакКайла. Аз бях майчиното ти мляко. Аз ти дадох защити срещу света. В онзи ден, преди тялото ти да може да се издържа самостоятелно, преди дори да имаш възможност да направиш нещо толкова глупаво и дребно, като да станеш човек, аз те обявих за моя. Аз те родих. Не Айла.
– Лъжеш. Аз съм кралят – казах решително.
Ти търсиш истината. Можеш ли да я приемеш?
Не казах нищо.
Истината е вътре в теб. Винаги е била. Тя е там, в единственото място, където отказваш да отидеш.
Присвих очи. Може би се бях поздравила твърде рано за подчиняването на вътрешното ми чудовище. „Не говори с него, красиво момиче! – ми беше казало момчето със замечтани очи много отдавна в „Честър“, много преди да срещна фар дорка. – Никога не говори с него!“ Зачудих се дали не беше имал предвид Шинсар Дъб тогава. Твърде късно. Бях затънала до кръста в подвижни пясъци. Борбата само би ускорила пропадането ми.
Винаги си вземала само това, което предлагах, което оставях да се носи по повърхността. Гмурни се, МакКайла! Докосни дъното на твоето езеро. Ще ме намериш там долу да блестя в цялата си слава. Вдигни капака ми! Разбери истината за съществуването си! Ако аз съм зло, ние сме зло. Ако аз трябва да бъда „отстранена“, значи и ти трябва. Няма и една присъда, която можеш да изречеш за мен, която да не трябва да приложиш за себе си. Няма смисъл да се бориш с мен. Ти и аз сме едно и също. Ти не си кралят, ти си мое копие. Винаги си била. Винаги ще бъдеш. Не можеш да ме изпразниш. Аз съм твоята душа.