Бях свършила моята част. Книгата беше тук и сега беше тяхна отговорност. До манастира бях пътувала в Хамъра с клана Келтър като предпазна мярка. Беше трудно да се повярва, че всичко е почти свършило. Не можех да се отърся от усещането, че другата обувка още не е тупнала. Във филмите злодеите винаги играят още един последен ход и нервите ми бяха опънати, докато го очаквах.
Джо и останалите членове на Убежището поведоха процесията ни в недрата на каменната крепост, следвани от Риодан и другите. Друидите Келтър бяха след тях. Аз и Баронс ги следвахме, заедно с Кат и половин дузина други шийте зрящи. В’лане и неговите Сийли щяха да се пресеят всеки момент.
Наблюдавах внимателно Книгата, докато Дръстан я носеше по коридора, покрай сега замлъкналия образ на Айла О’Конър, който едва можех да погледна, към подземна зала надолу по още едни стълби в друга зала и по още едни стълби.
Спрях да броя след дузина стълбища. Беше дълбоко. Отново бях под земята.
Все очаквах Книгата някак да усети, че приближава мястото, където е била затворена толкова дълго, и да направи един последен, смъртоносен гамбит за моята душа. Или тяло.
Погледнах към Баронс.
– Нямаш ли чувството...
– Че дебелата дама още не е пяла?
Обичам това в него. Той ме разбира. Дори няма нужда да довършвам изреченията си.
– Идеи? – попитах.
– Нито една.
– Параноици ли сме?
– Вероятно. Трудно е да се каже – той ме погледна. В очите му не видях думи, но знаех, че иска да разбере какво се беше случило, докато се борех с Книгата, но нямаше да попита, преди да останем насаме. През цялото време, докато Шинсар Дъб си играеше с главата ми, той беше виждал само как стоя в мълчание с Роуина, как убивам Роуина, после как стоя в мълчание до Книгата. Илюзиите, които Книгата беше изтъкала за мен, се бяха случили само в моята глава. Битката беше останала невидима за невъоръженото око, но най-тежките битки са такива.
По целия път насам той беше като мълчалива планина от едва сдържана враждебност. От мига, в който бариерата, която го спираше, беше изчезнала, той не беше спрял да ме докосва. Поемах докосванията му жадно. Кой знае как щеше да се чувства, когато разбере, че не съм взела заклинанието.
„Не можех да стигна до теб“ – беше избухнал той. Беше ме целувал безкрайно дълго, преди да успее да проговори.
„Но ти успя – казах му. – Чувах те да ревеш. Това ми подсказа. Ти премина.“
„Не можех да те спася.“ – Изражението му беше сковано, гневно.
Аз също не можех да го спася. И не бързах да му го кажа.
„Взе ли го? Заклинанието за унищожение?“
Древни очи се бяха взрели в мен изпълнени с древна скръб. И още нещо. Нещо толкова чуждо и неочаквано, че едва не избухнах в сълзи. Бях виждала толкова много неща в очите му, откакто го познавах. Желание, развеселеност, съчувствие, присмех, предпазливост, ярост. Но никога не бях виждала това.
Надежда. Джерико Баронс имаше надежда и аз бях причината.
„Да – излъгах. – Взех го.“
Никога нямаше да забравя усмивката му. Беше го озарила отвътре.
Издишах тежко и се съсредоточих върху обкръжението ни. Под манастира имаше малък подземен град. Дори Баронс започваше да изглежда впечатлен. Широки тунели като улици се пресичаха спретнато, по-тесни улички изскачаха от тях с шеметен наклон. Подминахме огромен кошер от катакомби, за които Джо ни каза, че съдържали остатъците от всяка Велика повелителка, живяла някога. Някъде сред този лабиринт от тунели, скрита сред ред след ред мавзолеи, беше криптата на първата водачка на първото Убежище. Исках да я намеря, да прокарам пръсти по надписа, да разбера датата, в която е бил основан орденът ни. Тук долу имаше тайни, доверени само на посветените, а аз исках да знам всички.
Кат също беше член на Убежището – тайна, която не беше издала.
– Роуина щеше да ме изключи, ако ти бях казала, и нямаше да имам контрол върху вътрешните дела на ордена ни. Не можех да поема такъв риск. Добре се справи тази вечер, Мак. Тя грешеше за теб. И двете пророчества бяха срещу теб, но ти все пак се справи – ведрите ù сиви очи се забиха в моите. – Не мога да си представя през какво си минала – изражението ù говореше, че би искала да разбере и няма да чака дълго, преди да ме попита за подробностите. – Не можем да ти се отблагодарим достатъчно.
– Напротив – усмихнах ù се уморено. – Никога повече не ù позволявайте да избяга!
Пред нас внезапно настана вълнение.
Всички Сийли без В’лане току-що се бяха пресяли в близост до Риодан, Лор и Фейд.
Не бях сигурна кой е по-отвратен. Или по-убийствено настроен.