Кадифе изсъска:
– Нямате право да сте тук!
– Убийте го! – каза Риодан категорично.
– Да не сте посмели! – чух Джо да се сопва.
– Шибани феи – измърмори Лор.
– Докоснете един от тях и аз ще...
– Какво, човеко? – излая Риодан към Джо. – Какво точно ще направиш, за да ме спреш?
– Не ме предизвиквай!
– Спрете! – каза тихо Дръстан. – Книгата е на Фае и те са дошли да я видят озаптена. Това е тяхно право.
– Те са причината да се измъкне – каза Фейд.
– Ние сме Сийли, не шийте зрящи. Шийте зрящите са я пуснали.
– Вие сте я направили.
– Не сме. Ънсийли са я направили.
– Сийли, Ънсийли – за мен всички сте феи – изтътна Лор.
– Мислех, че в тази част на манастира не е възможно пресяване – казах.
– Трябваше да свалим защитите, за да допуснем всички. Има твърде много разнообразие в...
– В ДНК на всички? – попитах сухо.
Кат се усмихна.
– Поради липса на по-добра дума. Келтърови са едно, Баронс и мъжете му друго, Фае нещо съвсем различно.
„А аз?“ – исках да попитам, но не попитах. Бях ли човек? Беше ли ми казала истината Книгата? Наистина ли имах Шинсар Дъб в себе си? Беше ли оставила своя отпечатък, дума по дума, в беззащитната ми детска психика? Дали винаги я бях усещала през годините (все едно нещо у мен е сбъркано из основи) и бях направила всичко по силите си, за да я зазидам или да я потопя в тъмно, гладко езеро, за да се предпазя?
Ако наистина съдържах цялата Книга с черна магия и Кат разбереше за това, щяха ли да се опитат да заключат и мен тук долу?
Потреперих. Щяха ли да ме търсят така, както ние търсихме Шинсар Дъб?
Баронс ме погледна:
Какво има?
Просто ми е студено – излъгах. Ако наистина носех Шинсар Дъб, значеше ли това, че заклинанието, което бях отхвърлила, беше в моето гладко езеро? Там, на дъното, както Книгата беше казала? Каква беше разликата тогава? Наистина ли бях усмирила чудовището, или то все още беше в мен? Беше ли това чудовище изкушение и бях ли го победила?
– Къде е В’лане? – попитах, отчаяна за нещо реално.
– Ще доведе кралицата – каза Кадифе.
Това сложи началото на нов спор.
– Ако мислите, че ще позволим тя да дойде тук и да отвори Шинсар Дъб, грешите.
– Как очаквате тя да възстанови стените без да я прочете? – попита Дрий’лия.
– Не ни трябват стени. Вие умирате също толкова лесно, колкото хората – каза Фейд.
– Тя изобщо в съзнание ли е? – попитах.
– Стените ни трябват – каза Кат тихо.
– Тя изплува понякога, но е предимно в безсъзнание – каза Риодан. – Въпросът е, че ако някой ще чете проклетата Книга, няма да е фея. Те започнаха цялата шибана каша.
Всички продължаваха да спорят десет минути по-късно, когато стигнахме пещерата, която беше създадена да държи Шинсар Дъб.
Когато приближихме вратите, Крисчън погледна назад към мен и аз кимнах. Знаех какво мисли. Бяхме виждали такива стени преди на входа на замъка от черен лед на Ънсийли краля, но тези бяха много по-малки. Кат притисна длан към една шарка от руни и вратите се отвориха тихо.
Мракът отвъд беше толкова огромен и пълен, че тънките лъчи на фенерчетата ни бяха погълнати след няколко стъпки.
Чух драсването на кибрит, после Джо запали маслена факла, поставена в сребърен аплик на стената. Тя припламна ярко и запали следващата, после следващата, докато цялата пещера беше осветена ярко.
Над нас се спусна мълчание.
Изсечена в млечнобял камък, пещерата се извисяваше до невъзможно висок таван, без видими подпори. Всеки сантиметър от нея – подове, стени, таван, бяха покрити със сребърни руни, които проблясваха така, сякаш бяха отпечатъни в камъка с диамантен прах. Светлината от факлите танцуваше по руните и правеше пещерата твърде светла. Присвих очи. Май единственото място в Дъблин, където се нуждаех от слънчевите си очила, беше под земята.
Пещерата беше почти толкова голяма, колкото спалнята на Ънсийли краля. Като се имаха предвид вратите и размера на това място, се чудех колко истина имаше в теорията, че кралят е този, който беше създал нашия орден и който първоначално беше донесъл прокълнатата Книга тук, за да бъде погребана.
В центъра имаше плоча, поставена върху два камъка. Тя беше покрита с блещукащи символи, които се мърдаха постоянно, пълзяха нагоре-надолу по плочата както татуировките, които се движеха под кожата на Ънсийли принцовете. Изчезваха през ръба и започваха отново от пода.