– Виждал ли си такива руни преди, Баронс? – попита Риодан.
– Не. Ти? – каза Баронс.
– Нови са за мен. Може да са полезни.
Чух звука на телефон, правещ снимки.
После чух звука на телефон, разбит в скала.
– Полудяла ли си? – попита Риодан невярващо. – Това беше моят телефон!
– Възможно е – каза Джо. – Но никой не записва нищо тук.
– Разбий нещо мое отново и ще ти разбия черепа!
– Дойде ми до гуша от теб – каза Джо.
– Дойде ми до гуша и от твоя задник, шийте зряща – изръмжа Риодан.
– Остави я на мира! – казах аз. – Манастирът е техен.
Риодан ме стрелна с поглед. Баронс го пресрещна и Риодан погледна встрани, но след един дълъг и напрегнат момент.
– Трябва да поставиш Книгата върху плочата – уведоми ме Кат. – После четирите камъка трябва да бъдат поставени около нея.
– После, МакКайла, ти трябва да махнеш руните от кориците – каза В’лане.
– Какво?! – възкликнах, извъртайки се към него, докато се пресяваше вътре. – Няма да сваля тези руни!
– Мислех, че ще доведеш кралицата – каза Баронс.
– Искам първо да съм сигурен, че тук е безопасно за нея.
В’лане огледа залата, изучавайки всекиго поотделно, Фае и друиди. Разбирах, че не се чувства удобно с този риск. Погледът му се спря за миг върху Кадифе, който кимна. После погледна към мен:
– Съжалявам, но това е единственият начин да я предпазя. Не мога да бъда двама аз, без да разполовя способностите си.
– За какво говориш?
Той не отговори.
Родителите ми внезапно се озоваха там. Мама и татко, тук, близо до Шинсар Дъб. Това беше последното място, на което бих ги завела. И те очакваха, че трябва да махна руните, но щяхме да видим това.
Татко държеше в ръцете си Сийли кралицата, която беше плътно увита в одеяла. Беше толкова добре повита, че можех да видя само няколко кичура сребриста коса и върха на носа ù. Мама се беше притиснала до татко и разбрах защо В’лане се извиняваше. И трябваше.
Моите родители предпазваха кралицата с телата си.
– Използваш родителите ми като щит?
– Няма нищо, бебче. Ние искахме да помогнем – каза Джак.
Рейни се съгласи.
– Толкова приличаш на сестра си! Изправяш се срещу всичко сама, а не е нужно. Ние сме семейство. Ние се борим с проблемите заедно. Освен това, ако трябва да остана още миг в онази стъклена клетка, ще се побъркам. Заклещени сме там от месеци.
Баронс кимна с глава и Риодан, Лор и Фейд приближиха родителите ми и ги закриха.
– Благодаря – казах тихо. Той винаги защитаваше мен и моите близки. Боже, ужасна бях!
В’лане все още оглеждаше всички в залата.
– Нямах избор, МакКайла. Някой я отвлече. В началото вярвах, че е някой от моята раса. Сега се чудя дали не е бил някой от твоята.
– Нека приключваме с това! – казах сковано. – Защо трябва да премахна руните?
– Те са непредвидими паразити, а ти си ги поставила директно върху съзнателно същество. На стени, на клетка те са полезни. На живо, мислещо същество те са невероятно опасни. С времето Книгата и те ще се преобразят. Кой знае що за чудовище ще се изправи срещу нас тогава?
Издишах тежко. Беше пълно с Фае логика. Бях поставила нещо Ънсийли и живо върху нещо друго Ънсийли и живо. Кой можеше да каже дали накрая руните нямаше да направят Книгата по-силна, може би дори да ù дадат това, от което се нуждае, за да се освободи?
– Трябва да бъде погребана точно както е била преди. Без руните.
– Тя няма да ги махне – каза Баронс. – Твърде опасно е.
– Твърде опасно е да не ги махне.
– Ако се превърне в нещо друго, ще се справяме с това тогава – каза Баронс.
– Може вече да не си наоколо – отговори В’лане студено. – Не може винаги да разчитаме Джерико Баронс да спаси света.
– Винаги ще бъда наоколо.
– Руните на стените, тавана и пода ги правят ненужни. Те ще я удържат.
– Избягала е преди.
– Беше изнесена – каза Кат. – Айла О’Конър я изнесе. Тя беше водач на Убежището и единствена със силата да я пренесе през защитите.
Мълчах и мислех. Истината в казаното от В’лане отекваше дълбоко в мен. Аз самата се боях от кървавочервените руни. Те бяха могъщи. Бяха ми дадени от Шинсар Дъб, което само по себе си ги правеше съмнителни. Дали не беше още една от търпеливите ù маневри? Дали не я бях запечатала точно с това, което ù трябваше, за да избяга отново един ден?
Всички гледаха мен. Бях уморена да взимам всички решения.
– Виждам и двете страни. Не знам отговора.
– Ще гласуваме – каза Джо.
– Няма да гласуваме за нещо толкова важно! – каза Баронс. – Това не е шибана демокрация!