– Предпочиташ тирания? Кой според теб би трябвало да е отговорен? – настоя В’лане.
– Защо да не е демокрация? – попита Кат. – Всички тук присъстват, защото са полезни и важни. Всеки би трябвало да има думата.
Баронс я изгледа твърдо.
– Някои от нас са по-полезни и по-важни от други.
– Друг път! – изръмжа Крисчън.
Баронс скръсти ръце.
– Кой пусна Ънсийли тук?
Крисчън се нахвърли към Баронс. Дагиъс и Киън се спуснаха към него на мига, за да го възпрат.
Мускулите по ръцете на младия планинец се издуха, когато той отърси чичовците си.
– Имам идея! Нека поставим Баронс на малък детектор на лъжата!
Въздъхнах.
– Защо не поставим всички, Крисчън? Но кой ще изпита теб? Ти ще осъдиш всички нас?
– Бих могъл – каза той студено. – Да нямаш някоя тайна, която не би искала да се измъкне, Мак?
– Леле, виж кой говори! Принц Крисчън!
– Стига! – каза Дръстан. – Никой от нас не е достатъчно квалифициран, за да направи този избор сам. Нека проведем скапаното гласуване и да се свършва!
Фае гласуваха да махна руните и да се доверим на В’Лане, естествено. Като отдавнашни друиди на Фае, Келтарови също. Риодан, Лор, Баронс, Фейд и аз гласувахме против. Шийте зрящите се разделиха на две, като Джо гласува да ги махнем, а Кат против. Едва можех да видя върха на главата на баща ми между Лор, Фейд и Риодан, но родителите ми гласуваха на моя страна. Умни родители.
– Те не трябва да се броят – каза Крисчън. – Те дори не са част от това.
– Те защитават кралицата с живота си – каза Баронс категорично. – Броят се.
Все пак загубихме.
Дръстан постави Книгата на плочата. Баронс взе камъните от Лор и Фейд и постави първите три около нея. В’лане положи последния на мястото му. Когато и четирите бяха поставени, започнаха да светят с тайнствена синьочерна светлина и да излъчват тих, постоянен звън.
Цялата горна част на плочата беше окъпана в синьочерна светлина.
– Сега, МакКайла! – каза В’лане.
Прехапах долната си устна, разколебана. Чудех се какво би станало, ако откажа.
– Ние гласувахме – напомни Кат.
Въздъхнах. Знаех какво щеше да стане. Щяхме да сме тук и утре, и на следващия ден, и на следващия, спорейки какво да направим.
Имах много лошо предчувствие. Но и преди съм имала много лоши предчувствия, които се бяха натрупали до възел от нерви и след всичко, което бях преживяла, можех да разбера защо се чувствах ужасена от самото присъствие на Книгата.
Погледнах към В’лане. Той кимна насърчително.
Погледнах към Баронс. Той беше толкова нечовешки неподвижен, че едва не го пропуснах. За миг изглеждаше като сянката на някой друг в ярко осветената пещера. Беше хубав номер. Знаех какво означава този тип неподвижност. Нашата група беше избухлива. Бяхме гласували. Ако тръгнех против вота, адът щеше да се изсипе. Щяхме да се обърнем един срещу друг и кой знае колко грозни можеше да станат нещата.
Родителите ми бяха тук. Ако премахнех руните, можеше да ги изложа на риск. Ако откажех, можеше да ги изложа на риск.
Нямаше правилен избор.
Посегнах към синьочерната светлина и започнах да махам първата руна от корицата. Когато я откъснах, тя пулсираше като малко, ядосано сърце и остави рана, която се изпълни с черна кръв, преди да изчезне.
– Какво да правя с тях? – задържах я аз във въздуха.
– Кадифе ще ги пресява, щом ги махнеш – каза В’лане.
Издърпвах ги една по една и те изчезваха.
Когато остана само една, спрях и притиснах длани към корицата. Усещах я мудна. Дали руните сред тези стени наистина бяха достатъчни, за да я удържат? Щях да разбера.
Откъснах последната от корицата на Книгата. Тя се отдели неохотно, гърчейки се като гладна пиявица, и се опита да се впие в мен, щом разруших връзката.
Кадифе я преся.
Когато кървавочервената руна изчезна, затаих дъх. След около двайсет секунди чух тиха експлозия от въздишки. Мисля, че всички очаквахме тя да се промени в Звяра и да запрати Страшния съд по нас.
– Е? – каза В’лане.
Отворих сетивата си на шийте зрящ, опитвайки се да я усетя.
– Задържана ли е? – настоя Баронс.
Запратих всичко, което имах, протягайки тази част от мен, която можеше да усеща ОС, колкото можех по-далеч и за един кратък миг почувствах целия интериор на пещерата и разбрах целта на руните.
Всяка от тях беше педантично изсечена в камъка така, че ако между тях се прокарат линии – от пода до тавана и от стена до стена, щеше да се разкрие сложна и сбита решетка. След като Книгата беше поставена на плочата и камъните подредени около нея, руните бяха започнали да се активират. Сега пресичаха стаята с гигантска невидима паяжина. Почти можех да видя разтегливите сребърни нишки да се изстрелват покрай мен, да ги усетя как минават през мен.