Дори Книгата някак да се измъкнеше от плочата, моментално щеше да бъде впримчена в първата от безброй лепкави прегради. Колкото повече се бореше, толкова повече паяжината щеше да се усуква около нея и накрая да я обвие в пашкул.
Беше свършило. Наистина беше свършило. Нямаше друга обувка, която да тупне.
Някога мислех, че този ден никога няма да дойде. Мисията изглеждаше твърде трудна, залозите срещу нас – твърде силни.
Но го бяхме направили.
Шинсар Дъб беше озаптена. Заключена. В клетка. Затворена. Премахната. Неутрализирана. Бездейна.
Стига някой да не дойдеше тук отново, за да я освободи.
Щяха да ни трябват по-добри ключалки на вратата. И щях да настоявам този път никой в Убежището да няма ключове. Не бях сигурна защо изобщо бяха в състояние да влизат. Нямаше причина някой да влиза в тази пещера. Никога.
Заля ме облекчение. Беше ми трудно да възприема, че всичко наистина е свършило и да разбера цялостното значение на този факт.
Животът можеше да започне отново. Никога нямаше да е нормален, както преди, но щеше да е много по-нормален, отколкото беше дълго време. След като най-голямата и най-неотложна заплаха беше премахната, можехме да съсредоточим усилията си върху възвръщането и възстановяването на нашия свят. Можех да взема саксии и пръст и да направя градина на покрива на книжарницата.
Повече никога нямаше да вървя по тъмна улица и да се страхувам, че Книгата може да ме чака, готова да ме смачка с дълбока до костите мигрена, да подпали гръбнака ми или да ме изкуши с илюзия. Повече никога нямаше да притежава някой от нас, никога нямаше да проправя пътя си сред нас с цената на поредната касапница или да заплашва хората, които обичах.
Вече нямаше нужда да се събличам, когато отивам в „Честър“. Тесните дрехи бяха мания, чието време беше минало.
Обърнах се. Всички ме гледаха очакващо. Изглеждаха толкова напрегнати и тревожни, че подозирах, че ще изскочат от кожите си, ако кажех „Бау!“. И за миг се изкуших.
Но не исках нищо да помрачи радостта на момента. Разперих ръце и свих рамене усмихната.
– Свърши се. Подейства. Шинсар Дъб е просто книга. Нищо повече.
Радостните възклицания бяха оглушителни.
Петдесет
Добре де, може би не бяха оглушителни, но на мен ми изглеждаха така, защото и аз също виках по-силно от повечето от останалите. Всъщност радостните възгласи идваха от шийте зрящите, мама и татко дудукаха, Дръстан крещеше радостно, Дагиъс и Киън сумтяха, Кристофър изглеждаше разтревожен, Крисчън се обърна и започна да се отдалечава мълчаливо, Баронс се мръщеше, както и останалите от мъжете му, а всички Сийли гледаха свирепо.
И кавгата започна. Отново.
Въздъхнах. Наистина трябваше да приемат нещата и да се научат да се радват на добрите вести малко по-дълго, преди да се заемат с проблемите. Бях живяла с присъдата на пророчество, че ще обрека света на гибел или ще го спася и аз... е, технически не бях направила нито едното, нито другото. Не го бях обрекла на гибел. Но не виждах как съм го спасила. Освен ако не го бях спасила просто като не го бях обрекла на гибел. Но все пак знаех колко е важно да празнуваш от време на време, за да облекчиш стреса.
– Не можем да възстановим стените без Песента – казваше В’лане.
– Кой казва, че се нуждаем от стените? – настоя Баронс. – Вие сте хлебарки, ние сме „Райд“. Ще се отървем от вас накрая.
– Ние! Не! Сме! Насекоми! – каза Кадифе сковано.
– Говорех за Ънсийли. Реших, че вие, лудуващи феерични копелета, ще се разкарате от нашия свят доброволно, след като помогнете да изкореним дебнещата ви половина.
– Аз не лудувам – Дрий’лия беше обидена. – Добре ще направиш, ако си спомниш удоволствията, които самият ти намираше в нашите ръце.
Погледнах към Баронс невярващо.
– Правил си секс с нея?
Той извъртя очи.
– Беше много отдавна и само защото тя се престори, че знае нещо за Книгата.
– Лъжеш, древни. Ти пъхтеше зад мен...
– Баронс никога не е пъхтял зад никого – казах аз.
Тъмният му поглед проблясна развеселено.
Неочаквано, но благодаря за защитата.
Така е, не пъхтиш. Дори с мен.
Спорно. Риодан би спорил с теб.