Или толкова арогантен, че да ми даде всички улики, надсмивайки ми се през цялото време при мисълта, че „жалкият човек“ не успява да ги събере?
Ако прочете цялата Шинсар Дъб, това би ли го направило (неоспоримо) най-могъщият мъжки, по-силен дори от Ънсийли краля?
Не бях виждала и една Ънсийли принцеса. Нито една. Всички Сийли принцеси (според В’лане) бяха изчезнали или мъртви.
Ами ако довършеше Книгата и убиеше кралицата?
Щеше да има цялото мрачно знание на Ънсийли краля и цялата магия на кралицата. Нямаше да има кой да го спре.
Той ли беше играчът, който манипулираше събитията и изчакваше идеалния момент?
Потърсих копието ми в кобура. Нямаше го. Вдишах, а ноздрите ми трепкаха. Кога беше изчезнало? Беше ли го взел, за да убие кралицата? Нужно ли му беше изобщо? След като попиеше Книгата, можеше просто да я ликвидира.
Дали не бях напълно параноична?
Това все пак беше В’лане. Вероятно просто търсеше части от Песента за своята кралица и след като ги намереше, щеше да затвори смъртоносния том.
Промъкнах се напред, за да виждам по-добре.
Мъжете нападаха стените с цялата си сила. Кристофър и Крисчън припяваха нещо, докато другите я бъхтеха. Нищо, което правеха, нямаше ни най-малък ефект.
Надзърнах между тях и внезапно видях ясно В’лане. Невъзмутим от нападението върху стените, които беше вдигнал, той стоеше с глава назад и затворени очи. Ръцете му не бяха разперени от двете страни на Книгата, както бях помислила.
Те бяха върху нея, с длан, притисната върху всяка страница.
Как можеше той да докосва Ънсийли светиня?
Страниците бяха пленително красиви. Всяка беше направена от ковано злато, украсена със скъпоцени камъни, покрита с поразително самоуверен, динамичен ръкопис, който бягаше през страниците като безспирни вълни. Първият език беше толкова течен, колкото първоначалната кралица е била статична.
В’лане не четеше Шинсар Дъб.
Заклинанията, написани върху златните страници, изчезваха от Книгата, преминавайки по ръцете му в тялото му, оставяйки страниците празни. Той я пресушаваше. Попиваше я. Сливаше се с нея.
– Баронс! – изкрещях, за да ме чуе над ревовете и сумтенето, докато телата се забиваха в непоклатимата преграда. – Имаме сериозен проблем.
– Същата страница, Мак. Същата скапана дума.
Петдесет и една
Когато бях на петнайсет, татко ме научи да шофирам. Мама беше ужасена да ме остави зад волана. Не бях чак толкова зле. Помня как взех един завой широко и едва не отнесох една пощенска кутия и как бях попитала татко: „Но как оставаш на пътя? Какво държи хората да не излязат от него. Не сме на релси“.
Беше се засмял. „Има нещо като коловози в пътя, бебче. Те не са наистина там, но ако продължиш да го правиш отново и отново, накрая започваш да ги усещаш и развиваш нещо като автопилот.“
Животът е нещо такова. Коловози в пътя. Моят коловоз беше, че В’лане е от добрите.
„Но внимавай – беше добавил Джак, – защото автопилотът може да е опасен! Може да те връхлети пиян шофьор. Най-важното нещо за коловозите е да знаеш как и кога да излезеш от тях.“
Бях парализирана от нерешителност. В’лане наистина ли беше от добрите? Наистина ли се опитваше да узурпира цялата Фае власт и да царува? Трябваше ли да се намеся? Какво можех да направя?
Докато мама и аз гледахме, Кат, Джо и другите шийте зрящи се включиха в щурма на стените. Аз също смятах да се включа, когато мама каза:
– Кой е красивият мъж? Не беше тук пре-...
Тя замръзна насред думата.
Както и всички в пещерата.
Келтърови спряха да припяват. Баронс и тате бяха замръзнали насред щурма. Дори В’лане беше повлиян, но не напълно. Заклинанията, протичащи през ръцете му, бяха забавили от бърза река до поток.
Погледнах там, където сочеше мама, и забравих да дишам.
Той беше при вратата. Не, беше зад мен. Не, беше точно пред мен! Когато ми се усмихна, се изгубих в очите му. Те се разшириха, докато не станаха огромни, и бях погълната в мрак, носейки се между супернови звезди в пространството.
– Хей, красиво момиче! – каза момчето със замечтаните очи.
– Пеперудени пръсти – успях накрая. – Ти.
– Най-добрият хирург – съгласи се той.
– Ти помогна.
– Казах ти да не говориш с него. Ти говори.
– Оцелях.
– Засега.
– Още ли има?
– Винаги.
Не можех да спра да го зяпам. Знаех кой е той. И след като вече знаех, не можех да повярвам, че не съм го видяла преди.