Бях преследвана от песен, която сякаш излизаше от адски ксилофон.
– Той е твоя отговорност. Би трябвало да се погрижиш за него.
– Би трябвало е фалшив бог. Няма нищо забавно в него.
– Някои промени са по-добри от други.
– Разясни!
– Ако го спреш, промените ще бъдат много по-интересни.
– Това е субективно мнение.
– Твоето също – казах възмутено.
Звездните му очи пробляснаха развеселено.
– Ако ме замени, аз ще стана нещо друго.
Почти можех да чуя Шинсар Дъб:
Не е ли всеки акт на разрушение, стига да мине достатъчно време, акт на сътворение?
Крушата не пада по-далеч от дървото.
– Не искам да бъдеш заменен. Харесваш ми какъвто си.
– Флиртуваш ли с мен, красиво момиче?
Опитах се да дишам и не можах. Ънсийли кралят ме докосваше, целуваше ме. Усещах устните му по кожата си и аз... аз... аз...
– Дишай, КМ!
Отново можех да дишам.
– Моля те, спри го! – щях да прося, ако трябваше. Щях да падна на колене. Ако В’лане успееше да получи максималната власт, не исках да живея в този свят. Не и с него начело. Със заклинанието за унищожение той можеше да убие Баронс и беше давал ясно да се разбере при всяка възможност, която имаше, че го иска. Трябваше да бъде спрян. Нямаше да загубя никой от моите хора. Родителите ми щяха да доживеят до старини. Баронс щеше да живее вечно. Аз? Е, не бях сигурна точно какво щях да правя аз. Но планирах да имам дълъг, наситен живот. – За мен би означавало много.
– Ще ми дължиш услуга. Както дължиш на моята Сива жена.
Имаше ли нещо, което той не знаеше?
„Сделките с дявола...“, щеше да каже Баронс, ако не беше замръзнал.
– Сделка.
Той намигна.
– И без това го планирах.
– О! Тогава защо...
– Красиво момиче, което ме моли. Това е супер! Материал за герои. Не получавам често тази роля.
И изчезна. Появи се отново до плочата, взирайки се във В’лане през кристалните стени.
С ужас осъзнах, че В’лане е преполовил Шинсар Дъб.
Но всичко щеше да е наред. Кралят щеше да го спре, да го смаже като насекомо. В’лане щеше само да погледне кой е дошъл за него и да се пресее с подвита опашка, скимтейки от страх. Кралят щеше да запечата отново пещерата и всичко щеше да се оправи. Никой нямаше да има заклинанието за унищожение. Баронс щеше да продължи да е неубиваем. Това беше константа, вечна скала под краката ми, от която се нуждаех.
– ...-ди. Откъде мислиш, че е дошъл? – довърши изречението майка ми. Тя се намръщи. – И къде отиде?
Времето продължи своя ход и всички отново започнаха да се движат.
Главата на В’лане се отпусна и очите му се отвориха.
Реакцията му изобщо не беше каквато очаквах.
Устата му се изкриви в студена усмивка.
– Крайно време беше да се появиш, старче.
– А! – каза Ънсийли кралят. – Крус.
Петдесет и две
Крус? В’лане беше Крус?
Огледах пещерата. Всички изглеждаха толкова смаяни, колкото се чувствах аз, взирайки се между В’лане и момчето със замечтаните очи.
Когато стоях до Даррок и гледах как армиите на Сийли и Ънсийли се срещат на снежната дъблинска улица, бях поразена от митичните пропорции на събитието.
Сега, според момчето със замечтани очи, което всъщност беше Ънсийли кралят, този Сийли, който се маскираше като В’лане от стотици хиляди години, беше легендарният Крус, известен още като Война – последният и най-съвършен Ънсийли принц, съществувал някога.
И той се беше изправил срещу създателя си.
Крус се взираше към Ънсийли краля.
Това беше като сюжет от легенда на милион години. Гледах от единия към другия. В пещерата беше толкова тихо, че можеше да се чуе игла, паднала на пода.
Погледнах към Баронс, чиито вежди бяха вдигнати в изражение на пълен шок. За разнообразие имаше нещо, което и той не беше знаел. После очите му се присвиха към момчето със замечтани очи.
– Той е кралят? Този крехък старец?
– Старец? Имаш предвид красивата французойка – каза Джо. – Тя е сервитьорка в „Честър“.
– Французойка? Това е двойникът на Морган Фриймън от бара на седмото ниво на „Честър“ – каза Крисчън.
– Не – каза Дагиъс, – това е бившият пазач от замъка в Единбург, който прие барманска работа в пъба на Риодан, след като стените паднаха.
А аз виждах младо момче със замечтани очи. Той отново ми намигна. Всички виждахме нещо различно, когато гледахме в него.