Наоколо като малки торнада се носеха МДП, но Риодан и мъжете му имаха начин да ги привържат и бяха започнали да изкореняват най-лошите от града. Не защото му пукаше, беше ме информирал студено Риодан, а защото пречеха на бизнеса.
„Честър“ процъфтяваше, както никога преди. Днес, докато тичах по задачи, някаква мацка ми беше изчуруликала „Ще се видим във Фае!“. Сякаш ми казваше: „Пич, приятен ден!“.
Беше странен нов свят.
Войната беше в разгара си, но беше някак сподавена. Сийли и Ънсийли се биеха, но засега бяха тихи, сякаш не бяха сигурни какво може да направим, ако объркаха света ни още повече и не бяха готови да разберат.
Все още.
Единственото добро Фае за мен е мъртвото Фае. Забележка: Ловците не са Фае.
На повечето места още нямаше електричество. Генераторите бяха луксозна стока. Предавателните кули не работеха. Телефоните на Баронс и неговите мъже бяха мистериозни изключения. Интернетът беше се сринал преди месеци. Някои говореха, че може би не трябва да възстановяваме нещата във вида, в който са били преди, а да тръгнем в нова посока, която не обвързва всичко в една система. Представях си, че ще има много различни мисловни школи, с територии, изскачащи тук и там, всяка възприела собствена философия и социален ред.
Нямах представа накъде върви светът.
Но се радвах, че съм жива и не можех да измисля къде другаде бих искала да бъда, освен тук и сега. Исках да гледам как се развива всичко.
Чувствах се като Баронс – никога нямаше да ми омръзне да живея.
Едва вчера хората на Риодан най-после бяха открили Тели и бях успяла да говоря накратко с нея по телефона на Баронс. Тя ми каза, че Айла О’Конър наистина е била бременна с мен, когато Книгата е избягала. Аз бях родена. Имах биологична майка. Тели идваше насам, за да ми разкаже цялата история. Щеше да пристигне след няколко дни.
Родителите ми бяха здрави и щастливи. Лошите бяха победени, а добрите бяха спасили света. Този път.
Животът беше чудесен.
С едно болезнено изключение.
Под моята книжарница, под гаража имаше едно дете, което преживяваше в агония всяка секунда.
И имаше един баща, който не ми беше казал и дума за него или за заклинанието, след като бяхме напуснали пещерата под манастира.
Нямах ни най-малка представа защо. Бях очаквала да настоява да му кажа заклинанието още щом се бяхме върнали в книжарницата. Той съществуваше заради него, беше го търсил цяла вечност.
Но не попита и с всеки изминал ден аз се ужасявах от неизбежното ми признание все повече и повече. Лъжата се издуваше все по-голяма и изглеждаше все по-невъзможно да бъде оттеглена.
Никога нямаше да забравя надеждата в очите му. Радостта в усмивката му.
Аз я бях предизвикала. С лъжа.
Никога нямаше да ми прости, щом откриеше.
Все още можеш да го направиш...
Стиснах очи.
Този коварен глас ме тормозеше, откакто бяхме напуснали манастира. Шинсар Дъб. Не можех да реша дали е спомен от това, което ми беше казала, когато ме изкушаваше да я приема, или реалност, която беше вътре в мен.
Дали наистина книгата беше „свалила“ свое копие в мен, докато съм била все още неоформен зародиш в майка ми?
Наистина ли си беше създала перфектен приемник преди двайсет и три години, като беше направила от мен свое човешко копие и само чакаше да съзрея?
И най-важното – дали заклинанието, с което да дам покой на сина му, наистина беше в мен?
Можех ли да му го дам? Да чуя радостта в смеха му отново? Да освободя и двамата? На каква цена?
Забих нокти в дланите си.
Снощи, точно преди да се отнеса в сън, бях чула детето звяр да вие. Глад, страдание и вечна мъка.
И двамата го бяхме чули. Той ме целуна, преструвайки се, че не е. А по-късно, когато беше отишъл, за да направи, каквото правеше за детето, бях преглътнала сълзите си на срам и провал.
Беше ме помолил за едно нещо. А аз не бях достатъчно силна, за да го взема за него и да оцелея.
Отворих очи и се загледах в книжарницата, в табелата, която леко се люлееше на вятъра. Мракът оцветяваше магазина в различни тонове на виолетово. Отсенки на сребристо замъгляваха прозорците. Един от многото нови Фае нюанси.
Баронс щеше скоро да се върне. Нямах представа къде беше отишъл. Но бях научила схемата. Когато се върнеше, щях отново да усетя пулса му.
Не си позволих да мисля за това. Знаех, че ако се замисля, никога нямаше да го направя. Щях да се уплаша. Оставих очите си да се разфокусират и се гмурнах.