На тяхната безсмъртна шахматна дъска тя също е била пионка.
Жената е осветена отвътре. Кожата ù блещука с прозрачна светлина, която осветява стените на тунела. Коридорът става по-тъмен, по-черен, по-странен с всяка наша стъпка. В контраст тя е свята, божествена – ангел, който се плъзга към ада.
Тя е топлота, подслон и прошка. Тя е майка, любовница, дъщеря, истина. Тя е всичко.
Жената ускорява крачка и тича по тунела, минава беззвучно през обсидианени подове и се смее радостно.
Познавам този звук. Обичам този звук. Той означава, че любовникът ù е близо.
Той идва. Тя усеща приближаването му.
Той е толкова могъщ!
Това е първото, което я е привлякло към него. Никога не е срещала някой като него.
Тя е изпаднала в благоговение, че е избрал нея.
Благоговее всеки ден, че продължава да избира нея.
Материал от него експлоадира от Двора на сенките, казва ù, че той идва, изпълва дома ù (затвор), в който тя живее приказен живот (присъда, която не е избрала тя), заобиколена от всичко, което иска (но това са илюзии, нейният свят ù липсва, той е толкова далеч, а всички са умрели отдавна), и тя го очаква с надежда (растящо отчаяние).
Той ще я отнесе в леглото си и ще прави с нея неща, докато черните му крила не се отворят широко, толкова широко, че да засенчат света, а когато той е в нея, нищо друго няма да има значение, освен моментът, тяхната мрачна, наситена похот, безкрайната страст, която споделят.
Независимо какво друго е той, той е неин.
Каквото има между тях е безукорно.
В любовта няма правилно или грешно.
Любовта е. Просто е.
Тя (аз) тича по мрачния, топъл, подканващ коридор, бърза към неговото (моето) легло. Ние се нуждаем от нашия любовник. Минало е толкова време.
В покоите ù аз наблюдавам двойствеността, от която съм издялана.
Половината от будоара на наложницата е заслепяващо бял, ярко осветен. Другата половина е наситена, прелъстителна, подканваща чернота. Разделен е по равно на средата.
Светлина и липса на светлина.
Наслаждавам се и на двете. Нито една от тях не ме безпокои. Не страдам от конфликт за неща, върху които един по-прост ум би бил принуден да постави етикети като Добро и Зло или да прегърне лудостта.
На една заскрежена кристална стена в бялата половина на стаята има огромно кръгло легло на пиедестал, покрито с коприни и снежнобели хермелинови завивки. Алабастрови венчелистчета са пръснати навсякъде и парфюмират въздуха. Подът е постлан с плюшени бели кожи. Бели цепеници, от които подскачат и пращят сребристобели пламъци, горят в огромна алабастрова камина. Малки диаманти се носят лениво във въздуха и блещукат.
Жената бърза към леглото. Дрехите ù се стопяват и тя (аз) е гола.
Но не! Това не е неговото удоволствие, не този път. Нуждите му са различни. Те са по-дълбоки и по-изискващи тази нощ.
Тя се завърта и ние се взираме с разтворени устни към черната половина на стаята.
Драпирано с черно кадифе и кожи, покрито с меки абаносови венчелистчета, които миришат на него и които се мачкат толкова меко под кожата ни, цялото пространство е легло.
От стена до стена.
Той се нуждае от цялото. (Крилата се разгръщат, никой смъртен не може да види отвъд тях!)
Той идва. Той е близо.
Аз съм гола, дива, готова. Нуждая се. Нуждая се. Затова живея.
Тя и аз стоим, взираме се в леглото.
После той е там и я обгръща, но аз не мога да го видя. Усещам огромни крила да се сключват около нас.
Знам, че той е там, тя е обвита в енергия, в мрак, влажна и топла по начина, по който е влажен и топъл сексът, и аз вдишвам похот. Аз съм похот. И се напрягам да го видя, напрягам се да го усетя, когато внезапно...
Аз съм прост звяр върху кървавочервени чаршафи, а Баронс е вътре в мен. Изкрещявам, защото дори тук, в този будоар на двойственост и илюзия знам, че изживяването не е истинско. Знам, че съм го изгубила. Него го няма, завинаги.
Не съм се върнала в онова мазе с него, във времето, когато все още съм При-я, но вече съм изплувала достатъчно, за да знам, че току-що ме е попитал какво съм носила на абитуриентския си бал. Не изключвам всичко, забързана от реалността обратно в моята лудост, за да не трябва да се изправям пред това, което се случи с мен, или да се справям с това, което започвам да подозирам, че трябва да направя.
Не стоя там няколко дни по-късно, не гледам към леглото с обшитите с кожа белезници и не размишлявам дали да не се покатеря обратно в него и да се престоря, че не съм се възстановила, за да продължа да правя всяко грубо, животинско нещо, което сме правили в сексуално нестабилното ми състояние, но този път с пълната яснота какво правя и с кого го правя.