„Мъртъв. Мъртъв. Изгубих толкова много!“
Само да знаех тогава това, което знам сега...
Кралят повдига наложницата си. Виждам я да се плъзга надолу по тяло, което не мога да различа в мрака и (аз възсядам Баронс и го вкарвам в мен; Боже, толкова е хубаво!) наложницата се напряга, извива врат и издава звук, който не идва от нашия свят (аз се смея, докато свършвам, аз съм жива, толкова жива) и когато огромните му крила се разтварят, когато изпълват мрака на будоара му и преминават отвъд, той познава повече радост в този момент, отколкото някога е познавал през цялото си съществуване, а кучката кралица му отказва това? (И аз изпитвам повече радост в този момент, отколкото някога съм познавала, защото няма правилно, няма грешно, а само настоящият момент.)
Но чакай! Баронс изчезва!
Отдалечава се от мен, стопява се в мрака. Няма да го изгубя отново!
Скачам на крака, оплитам се за момент в чаршафите, после бързам да го настигна.
Става по-студено, дъхът ми замръзва във въздуха.
Напред виждам само черно, синьо и бяло, което е останало от цялата светлина.
Тичам към чернотата толкова бързо, колкото ме носят краката ми.
Но ръце на раменете ми ме обръщат, принуждават ме да се отдалеча, борят се с мен.
Те са толкова силни! Влачат ме обратно по черен коридор и аз бия тялото, което се осмелява да ни прекъсне.
Други не са допуснати тук!
Това е нашето място. Натрапникът ще умре! Дори само за това, че ни е зяпал.
Жестоки ръце ме дърпат, запращат ме в стена. Ушите ми звънят от удара. Аз съм влачена, блъскана отново и отново.
Отскачам от стена след стена, докато най-накрая това спира.
Потрепервам и започвам да плача.
Ръце около мен ме държат здраво. Притискам лице в топлината на здрави, мускулести гърди.
Аз съм твърде малък съд, за да оцелея в море от такива емоции. Стискам яката му и държа здраво. Опитвам се да дишам. Аз съм отворена рана, боли ме от желание и съм празна, толкова празна.
Изгубих всичко и за какво?
Не мога да спра да треперя.
– Коя част от „ако видиш черен коридор, се обърни веднага“ не разбра? – ръмжи Даррок. – По дяволите, ти отиде право в най-черния от всички! Какво ти става?
Вдигам глава от гърдите му, но едва. За миг мога само да зяпам надолу. Подът е бледорозов. Той ме е извлякъл чак до едно от крилата с тематика на зора. Пипам за копието ми. Отново го няма.
Съзнанието се завръща бавно.
Избутвам Даррок.
– Предупредих те – казва той студено, обиден от яда ми.
Е, много добре! Аз също съм обидена от него.
– Ти не ми каза достатъчно, само каза да стоя настрана! Трябваше да ми кажеш повече.
– Не разкривам тайни на Фае пред хора. Но след като очевидно няма да се подчиняваш по друг начин, ще ù кажа, че крилата, в които подовете са черни, са неговите крила. Никога не влизай в тях! Не си достатъчно силна, за да оцелееш там. Остатъкът от всичко онова, което някога се е случвало, все още върви из онези крила. Може да те впримчи. Ти ме принуди да дойда след теб, изложи и двама ни на риск.
Взираме се един в друг, дишаме тежко. Въпреки че той е напомпан с Ънсийли плът и е много по-силен от мен заради това, аз съм му дала адски отпор. Не е било лесно да ме измъкне от там.
– Какво правеше, МакКайла? – пита той накрая меко.
– Как ме намери там? – парирам.
– Дамгата ми. Ти беше изключително нещастна – малките златни точици в очите му проблясват. – Беше също така изключително възбудена.
– Можеш да усещаш чувствата ми през дамгата си? – вбесена съм. Той ме подлага на едно осквернение след друго.
– Само наситените. Принцовете посочиха точното ти местоположение. Радвай се, че го направиха! Намерих те точно навреме. Ти тичаше към черната половина от будоара.
– И?
– Линията, която разделя двете половини на стаята, не е линия. Сребро е. Най-голямото, правено някога от краля. То също така е първото и най-древното от тях, за разлика от другите. Когато е имало нужда, е било използвано за наказание, за екзекуция. Ти тичаше към Среброто, което води право към спалнята на Ънсийли краля в крепостта от черен лед, дълбоко в затвора на Ънсийли. За няколко от човешките ти секунди щеше да си мъртва.
– Мъртва? – задавям се. – Защо?
– Само двама, съществували някога, могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и неговата наложница. Всеки друг, който го докосне, бива убит моментално. Дори Фае.