– Какво би помислила майка ти за теб? – сопва се тя.
– Какво би помислила майка ми за това, което ме направи ти? – сопвам се в отговор.
– Направих те гордо и вярно оръжие за правдата.
– Предполагам, затова се чувствам като меча си през повечето време. Студена. Твърда. Окървавена.
– Винаги мелодраматична, нали? Порасни, Даниел О’Мали! И седни!
– Шебай се, Ро!
Изчезвам на стоп-кадър.
Леденият ирландски въздух фучи покрай мен и ако няколко места по бузите ми са особено студени, аз ги пренебрегвам. Аз не плача. Никога не плача.
Мама ми липсва понякога обаче.
Светът е голям.
Аз също.
Пич... Бездомна съм!
Крача наперено в нощта.
Свободна, най-после.
Седем
− Защо си окачил Сребро към Дъблин в едно от белите крила, когато знаеш, че палатът се пренарежда сам? Защо не го сложи някъде, където е по-стабилно и по-лесно достъпно? – възобновявам въпросите си, докато вървим.
Онова биполярно чувство от дните ми в гимназията се е върнало с нови сили. Даррок е всичко, което презирам. Искам да го убия толкова силно, че трябва да държа ръцете си в джобовете, свити в юмруци.
Той също е и личността, която е била най-близка със сестра ми през последните месеци от живота ù, единственият, който може да отговори на въпроси, на които никой друг не може... и който може сериозно да съкрати времето, което трябва да прекарам в тази пустееща реалност.
„Ти ли взе нейния дневник? Тя познаваше ли Роуина, или някой от шийте зрящите? Тя каза ли ти за пророчеството? Защо я уби? Тя беше ли щастлива? Моля те, кажи ми, че е била щастлива, преди да умре!“
– В нито една стая в Белия палат не пада пълен мрак, дори когато падне нощта. Първия път, когато отворих Сребро, сгреших и го окачих на място, за което впоследствие разбрах, че става тъмно. По този начин от Ънсийли затвора избяга същество, което вярвах, че е здраво заключено и което изобщо не възнамерявах да освободя.
– Какво същество? – настоявам. Този мъж, който изглежда като реклама на Версаче, който върви и говори като човек, не е човек. Той е нещо по-лошо от някой, обладан от Вкопчвач (едно от онези нежни, красиви Ънсийли, които могат да се плъзнат в кожата на човек и да го превземат). Той е сто процента Фае в тяло, което никога не е трябвало да бъде негово. Той е хладнокръвен убиец, който е взел живота на милиарди хора без дори да се замисли. Ако има същество в ледения Ънсийли затвор, което той никога не е възнамерявал да освободи, искам да знам защо, точно какво е то и как да го убия. Защото ако то тревожи него, мен ме ужасява.
– Внимавай за подовете, МакКайла!
Поглеждам го. Той няма да ми отговори. Ако настоявам, само ще изглеждам слаба.
Подновяваме търсенето заедно. Той няма желание да ме остави сама. Аз не бързам да тръгна сама. Още ми пари от това, което се случи с мен в черното крило. Бях се циментирала в спомени и ако Даррок не ме беше издърпал, може би никога нямаше да успея да избягам.
Преследвайки Баронс, може би нямаше да искам да избягам. Спомням си костите в Залата на всички дни. Мисля за плажа в света на Фае с Алина. Ако бях избрала да остана с нея тогава, щях ли накрая да умра от яденето на храна без съдържание, от пиенето на вода, която не е по-реална от сестра ми?
Проклет свят на Фае с убийствените му илюзии!
Изблъсквам настрани спомените за секс с краля, с Баронс. Отвличам вниманието си с омразата към мъжа, убил сестра ми.
„Беше ли Алина щастлива?“ – е на върха на езика ми отново.
– Много – изстрелва той към мен и осъзнавам, че не само съм го казала на глас, а, изглежда, той просто е чакал да попитам.
Ужасена съм, че съм толкова слаба. Предлагам на врага си възможността да ме излъже!
– Глупости!
– Невъзможна си! – презрение гравира красивото му лице. – Тя изобщо не беше като теб. Беше открита. Сърцето ù не беше запечатано зад стени.
– И виж какво ù спечели това! Смърт.
Промъквам се напред по яркожълт коридор. Прозорците се отварят към точно този вид летен ден, който Алина и аз винаги сме обичали. Не мога да се измъкна от призрака ù. Ускорявам крачка.
Бързаме по коридор в ментов цвят, после по мастилено- син с френски прозорци, които се отварят към бурна нощ, а след това по пътека от бледорозово и накрая пред нас се извисява сводест вход към бял мраморен коридор. Отвъд елегантния вход има прозорци, които гледат към заслепяващ зимен ден, обвити в лед дървета блестят като диаманти на слънцето.