Над мен пада спокойствие. Била съм тук в сънищата си. Обичам това крило.
Някога в нейния свят слънчевите дни през пролетта били любимите ù, но сега слънчевите дни през зимата я възхищават повече. Това е съвършена метафора за тяхната любов.
Слънце върху лед.
Тя стопля неговия мраз. Той охлажда треската ù.
– Каза, че Алина ти се е обадила – казва Даррок зад мен. – Каза, че е плакала по телефона, че се е криела от мен. В деня, в който умря, ли ти се обади?
Той ме стряска от замечтаното ми състояние и без да мисля аз кимам.
– Какво точно каза?
Хвърлям му поглед през рамо, който говори: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа?“. Ако някой задава въпроси за нея, това ще бъда аз, а той ще ми отговаря. Пристъпвам в белия мраморен коридор.
Той ме следва.
– Единственото, което си постигнала в упоритото поддържане на празната и погрешна вяра, че аз съм убил Алина, е да, това, че никога няма да намериш истинския ù убиец. На земята има животно, на което ми напомняш. Щрауса.
– Моята глава не е заровена в пясъка.
– Не, в задника ти е – сопва се той.
Завъртам се към него.
Гледаме се свирепо един друг, но думите му ме стряскат. Щраус ли съм? Отказвам ли си възможността да отмъстя за сестра си, защото съм заседнала в коловоз, който отказвам да напусна? Ще оставя ли истинския убиец на сестра ми да се измъкне, защото не мога да отворя ума си, да види отвъд моите предубеждения? Баронс ме предупреди още в началото да не приемам толкова небрежно, че Даррок определено е нейният убиец.
Един мускул трепти на челюстта ми. Всеки път, щом си спомня нещо за Баронс, мразя Даррок още повече за това, че ми го отне. Но си напомням защо съм тук и защо още не съм го убила.
За да постигна целта си, има определени отговори, от които се нуждая.
Гледам го замислено. Има други, които просто искам.
И щом веднъж взема книгата в ръцете си и променя нещата, няма да имам друга възможност да попитам. Него няма да го има. Ще съм го убила. Тук и сега е моята възможност.
– Тя каза, че ще се опита да се върне у дома, но се боеше, че няма да ù позволиш да напусне страната – казвам сковано. – Тя каза, че трябва да намеря Шинсар Дъб. После звучеше ужасена и каза, че идваш.
– Аз? По име? Тя ти каза „Даррок идва“?
– Нямаше нужда. Ставаше ясно от това, което каза по-рано.
– И какво беше то? Какво толкова цялостно ме уличи?
Все още помня съобщението ù наизуст. Понякога го сънувам дума по дума.
– Тя каза: „Мислех, че той ми помага, но... Боже, не мога да повярвам, че бях толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак. Той е един от тях!“. Кой друг може да е бил? Непрекъснато ми казваш, че те е обичала. Имало ли е някой друг, с когото е била замесена, който да е мислела, че...
– Не! Бях само аз. Тя никога нямаше да потърси друг. Аз ù дадох всичко.
– Тогава разбираш защо вярвам, че ти си я убил.
– Не разбирам и не съм. Има дупки, по-големи от Ловци, в хилавата ви човешка логика!
– Кой друг може да е бил? От кого друг се е страхувала?
Той се обръща и крачи към един от прозорците, където застава и се взира навън към заслепяващия зимен ден. Обвити в ледена кора дървета проблясват, сякаш са натопени в диаманти. Носен от вятъра прашец от сняг блещука на слънчевата светлина. Сцената изглежда осветена отвътре като самата наложница.
Но в мен има само мрак. Усещам как расте.
– Ти си сигурна, че денят, в който сте провели този разговор с нея, е денят, в който е умряла.
Не беше разговор, но не му го казвам.
– От Гарда са намерили тялото ù едва след два дни, но са изчислили, че времето на смъртта ù е около четири часа след като ми се е обадила. Съдебният лекар в Ашфорд каза, че е възможно да е умряла до осем-десет часа след като се е обадила. Каза, че е трудно да се изчисли точното време на смъртта, заради начина, по който тялото ù е било осакатено – отказвам да кажа „дъвкано“.
Той все още е с гръб към мен и гледа през прозореца, когато казва:
– Една сутрин, след като си тръгнах, тя ме проследи до къщата на ЛаРу.
Затаявам дъх. Това са думите, които чакам да чуя от деня, в който разпознах тялото на сестра ми. Да науча какво е правила в последния ден, в който е била жива. Къде е отишла. Как се е стигнало до такъв горчив край.
– Ти знаеше ли? – настоявам.
– Аз ям Ънсийли.
Знаел е. Разбира се, че е знаел. Увеличава всички сетива – слух, зрение, вкус, допир. Това го прави толкова пристрастяващо, а суперсилата е само глазурата на тортата. Чувстваш се жив, невероятно жив. Всичко е по-ярко.