– Бяхме в леглото цяла нощ, чукахме се...
– ТМИ, мамка му! – ръмжа.
– Мислиш, че не знам какво означава? Алина го казваше. Твърде много информация. Смущава те да слушаш за страстта, която споделяхме със сестра ти.
– Отвращава ме.
Когато се обръща, погледът му е студен.
– Аз я правех щастлива.
– Ти не я опази. Дори да не си я убил, тя умря, докато ти беше на пост.
Той трепва почти незабележимо.
Мисля си: „Хубаво, много хубаво! Доста добре си усвоил тази фалшива емоция“.
– Мислех, че е готова. Вярвах, че това, което изпитва към мен, ще победи в една от идиотските ви битки с морала. Грешах.
– Тя те е последвала. Изправи ли се срещу теб?
Той поклаща глава.
– Тя ме видя през прозорците на ЛаРу...
– Те са боядисани в черно.
– Не бяха още. Направих го по-късно. Тя ме видя да се срещам с моя Ънсийли ескорт и подслуша разговора ни за освобождаването на още от Мрачния двор. Чу ги да ме наричат лорд Господар. След като ескортът ми си тръгна и останах сам, чаках да видя какво ще направи, дали ще влезе вътре, дали ще ни даде възможност. Не го направи. Тя избяга, а аз я последвах от разстояние. Чаках, дадох ù време да изясни мислите си. Хората не мислят толкова бързо, колкото Фае. Те се мъчат с прости понятия. Поразително е, че вашият вид изобщо е успял да...
– Спести ми снизходителното си мнение и аз ще ти спестя моето! – срязвам го аз, не съм в настроение да слушам как осъжда расата ми. Неговата раса вече направи това. Милиарди мъртви. Всичко заради техните дребнави борби за власт.
Той наклонява глава надменно.
– Отидох в апартамента ù по-късно същия ден. Намерих я в спалнята, катереше се през прозореца към противопожарната стълба.
– Видя ли? Била е уплашена от теб.
– Беше ужасена. Това ме ядоса. Не ù бях дал никаква причина да се бои от мен. Вмъкнах я обратно вътре. Борихме се. Казах ù, че е човек, глупава и дребнава. Тя ме нарече чудовище. Каза, че съм я измамил. Че всичко е било лъжа. Не беше. Или по-скоро беше в началото, но после не беше. Щях да я направя моя кралица. Казах ù го. И все още имах такова намерение. Но тя не искаше да слуша. Дори не искаше да ме погледне. Накрая си тръгнах. Но не съм я убил, МакКайла. Също като теб, не знам кой го е направил.
– Кой разби апартамента ù?
– Казах ти, че се борихме. Гневът ни беше наситен, както и похотта ни.
– Ти ли взе дневника ù?
– Върнах се за него, след като научих, че е мъртва. Не беше там. Взех албумите със снимки. Тогава открих нейния календар, тогава открих също, че нейната „приятелка“ Мак всъщност е нейна сестра. Тя ме излъга. Не бях единственият, който беше двуличен. Живял съм сред вашия вид достатъчно дълго, за да разбера, че тя от самото начало е знаела, че нещо в мен не е каквото изглежда. И все пак ме е искала. Вярвам, че ако не беше убита, с времето щеше да се върне при мен, да ме избере по собствена воля.
„Да – мисля аз, – тя щеше да дойде при теб. С оръжие в ръка, точно както ще дойда аз“.
– Трябваше да знам дали споделяш уникалните ù таланти. Ако не беше пристигнала в Дъблин, щеше да се наложи да те доведат при мен.
Поемам това и съм бясна. За мен е много важно да определя точния момент, в който животът ми тръгна в грешна посока. Особено сега.
Той се оказва много по-назад, отколкото съм предполагала.
В момента, в който Алина замина за Дъблин и тръгна по пътя към деня на тяхната среща, вече не е имало надежда моят живот да се обърне в друга посока. Случили са се събития, които са ме хванали в капан. Щях да поема по точно същия път, през различна врата. Ако аз не се бях опълчила на родителите си и не бях отлетяла за Ирландия, за да разследвам убийството на Алина, той щеше ли да прати Ловците след мен? Принцовете? Или може би да настани Сенките, за да погълнат града ми и да ме изгонят?
По един или друг начин щях да се озова тук с него, насред цялата тази каша.
– Въздържах се да те нараня заради сестра ти.
Тези думи ме шокират повече от всичко друго, казано от него досега. Стоя почти зашеметена, докато те отекват в мозъка ми, освобождават противоречиви мисли, разбутват ги към места, на които вече не се противопоставят. Моите убеждения се променят без предупреждение и се установяват на нова позиция. Стресната съм от това къде се озовават, но те се преместват с такава логика и простота, че не мога да отрека правдивостта.
Даррок наистина е бил загрижен за Алина.
Вярвам му.
Има нещо, което никога не съм могла да си обясня задоволително. Чудех се защо Даррок не е по-агресивен, по-жесток с мен от самото начало. Не виждах смисъл в това. Той изглеждаше почти апатичен в усилията си да ме отвлече и беше продължил да ми предлага възможности да дойда доброволно. Що за унищожаващ света злодей прави това? Определено не беше нещо, което да очаквам от убиеца на сестра ми. Малуш беше много по-смъртоносен, много по-безмилостен. Когато пристигнах в Дъблин, бях много по-ужасена от мнимия вампир, отколкото от Даррок.