Спомням си ордата Ънсийли (някои дребни и миниатюрни, други месести и огромни), която се изля през гигантския долмен в нощта, когато за първи път хвърлих поглед върху облечения с кървавочервена роба лорд Господар и осъзнах, за мой най-голям ужас, че това е приятелят на сестра ми. Нощта, когато Малуш едва не ме уби и щеше да го направи, ако Баронс не се беше появил като по чудо и не ме беше спасил. Опитвам се да прогоня спомена, но е твърде късно.
Аз съм в склада, притисната между Даррок и Малуш...
Баронс тупва до мен, дългото му черно палто пърха.
„Това беше просто глупаво, госпожице Лейн – казва той с онази негова подигравателна усмивка на уста. – Те щяха да разберат коя си ти съвсем скоро.“
Бием се с Даррок и слугите му. Малуш ме ранява тежко. Баронс ме отнася обратно в книжарницата си, където ме лекува. За първи път ме целува. Не бях изпитвала нищо подобно до онзи момент.
После ме спаси още веднъж... а какво направих аз, когато той се нуждаше от мен?
Убих го.
Безмълвният писък се връща, издува се в мен. Нужна ми е цялата сила, която притежавам, за да го преглътна.
Препъвам се.
Даррок хваща ръката ми и ме закрепва.
Отърсвам го.
– Добре съм. Просто съм гладна – не съм. Тялото ми е изключило. – Да се махаме от тук! – пристъпвам в Среброто. Очаквам да срещна съпротива, каквато съм срещала винаги преди, когато съм влизала в Сребро, затова навеждам глава и притискам напред силно. Повърхността на Среброто е плътна, лепкава.
Просвам се от другата страна с главата напред. Скачам на крака и се обръщам към него, докато той се плъзга през огледалото с плавна грация.
– Какво направи? Бутна ли ме?
– Не съм направил такова нещо. Може би това е начинът на Среброто да каже сбогом на камъните – присмива се той.
Не се бях замислила какъв ефект може да имат. Бях забравила за тях, след като бях натъпкала покритата с руни торбичка в раницата си. Сетивата ми на шийте зрящ, изглежда, не действаха в Сребрата. Не усещам студения мрачен огън на камъните в дъното на мозъка си.
Той се подхилва.
– Или може би пожелава на добър час на теб, МакКайла. Дай ми ги! Аз ще ги нося през следващото Сребро и ще видим какво ще стане тогава.
Следващото сребро? Едва тогава осъзнавам, че не сме обратно в Дъблин, а в друга бяла стая, в която има десет огледала. Направил е така, че за всеки друг да е трудно да го проследи. Чудя се къде водят останалите девет.
– Като че ли бих ти ги дала – мърморя. Намествам раницата и се изтупвам.
– Не искаш да знаеш човек ли си, или си камък? – предизвиква ме той. – Ако аз ги нося и следващото огледало те изхвърли със същата сила, ще имаме отговор.
Аз не съм камък.
– Просто ми кажи кое огледало води в Дъблин!
– Четвъртото отляво.
Тръгвам напред, но този път внимателно – нямам настроение за още едно падане. Това Сребро е странно. Отвежда ме в дълъг тунел, където трябва да минавам от една тухлена стена в друга, сякаш той е подредил множество Табх’р, като този в пустинята на Крисчън, който беше вътре в кактус, само че тези бяха скрити в тухлени стени.
Но къде?
Докато минавам през следващото Сребро, зървам замъглена нощна улица и ме шибва леден полъх. После вятърът ме запраща толкова силно през павираната улица в една тухлена стена, че ме зашеметява. Тази е солидна и непроходама.
Бих познала града и с превръзка на очите. Отново сме в Дъблин. Прегръщам стената, решена да остана права. Достатъчно падах на задника си днес.
Може да съм малко несигурна на краката си, но поне стоя на тях, когато сетивата ми на шийте зрящ се връщат с пълна сила, сякаш се будят след дълъг сън, наложен от влизането ми в Сребрата. Чужда енергия се забива в мозъка ми. Градът гъмжи от Фае.
Преди ми се гадеше от Обектите на силата и от Фае, но продължителното излагане ме промени. Присъствието им вече не ме вади от строя. Сега получавам мрачен, наситен приток на адреналин от тях. Вече съм достатъчно нестабилна от липсата на храна и сън. Не ми пука къде са Ънсийли и няма да започна да търся Книгата. Затварям очи и се концентрирам върху това да намаля „звука“, докато стане тихо.
Тогава ръцете на Даррок се обвиват около мен. Той ме придърпва към себе си и ме задържа права. За миг забравям коя съм, какво изпитвам, какво съм загубила и знам само че тези силни ръце ме подкрепят.
Подушвам Дъблин.
Аз съм в прегръдката на мъж.
Той ме притиска, отпуска глава до моята и ме държи така, сякаш ме предпазва, а аз за малко се преструвам, че е Баронс.