Той притиска устни към ухото ми.
– Ти каза, че сме приятели, МакКайла – прошепва, – но не виждам нищо такова в очите ти. Ако ми се отдадеш, ако напълно ми се отдадеш, никога няма – как го каза? – да позволя да умреш, докато съм на пост. Знам, че си ядосана за сестра си, но заедно можем да променим това... или не, ако искаш. Ти изпитваш вярност към този свят, но не можеш ли да видиш място за себе си в моя? Ти приличаш по-малко на другите хора дори от Алина. Мястото ти не е тук. Никога не е било. Ти си създадена за нещо повече – мелодичният му глас става прелъстително дълбок. – Не го ли усещаш? Не си ли го усещала винаги? Ти си... по-голяма от другите от твоя вид. Отвори очи! Огледай се хубаво! Заслужават ли тези дребни, размножаващи се воюващи хора да се биеш за тях? Да умреш за тях? Би ли се осмелила да вкусиш вечността? Безграничността. Абсолютната свобода. Да вървиш сред други, които също са по-големи от един смъртен живот.
Дланите му обгръщат главата ми, приласкават лицето ми. Устните му се движат до ухото ми. Дъхът му е рязък, плитък и бърз и аз усещам твърдо притискане към бедрото си. Моето дишане също се ускорява.
Преструвам се отново, че е Баронс, и внезапно го усещам като Баронс. Боря се да запазя главата си ясна. През ума ми прелитат спомени за онези дълги, невероятни часове, прекарани в напоеното със секс легло.
Усещам мириса на Баронс, върху кожата си, вкусвам го на устните си. Спомням си. Никога няма да забравя. Спомените са толкова живи. Кълна се, че бих могла да протегна ръка и да докосна кървавочервените копринени чаршафи.
Той се просва на леглото, мъж като тъмна татуирана планина, ръцете му са скръстени зад главата, гледа ме, докато танцувам гола.
Манфред Ман свири стар кавър на Брус Спрингстийн на моя айпод: „Аз дойдох за теб, за теб, дойдох за теб...“
Той дойде. И аз го убих.
Бих дала дясната си ръка, за да се върна отново там само за един ден. Да го изживея отново. Да го докосна отново. Да чуя звуците, които издава. Да му се усмихвам. Да бъда нежна. Да не се боя да бъда нежна. Животът е толкова крехък, деликатен и кратък. Защо продължавам да го осъзнавам твърде късно?
Дамгата на тила ми гори, но не мога да кажа дали белегът на Даррок пари черепа ми, или този на Баронс ме изгаря, защото Даррок го докосва.
– Остави клетвите си да ме съсипеш и унищожиш, МакКайла! – шепти той в ухото ми. – Да, виждам го в очите ти всеки път, щом погледнеш към мен. Трябваше да съм сляп, за да не го видя. Живял съм стотици хиляди години в Двора на Великата илюзия. Не можеш да ме измамиш. Зарежи безсмисленото си отмъщение, което накрая ще унищожи теб, не мен! Нека те издигна, нека те науча да летиш! Ще ти дам всичко. А теб аз няма да изгубя. Това е грешка, която няма да повторя. Ако дойдеш при мен, знаейки какво съм, няма да има нужда от страх и от недоверие между нас. Приеми целувката ми, МакКайла! Приеми предложението ми! Живей с мен! Вечно.
Устните му се отделят от ухото ми, проправят си пътека с леки целувки през бузата ми. Но той спира и чака аз да извъртя глава за този последен сантиметър. Да избера.
Обръщам се да повърна омраза върху него. Той претендира за чувства към сестра ми, а се опитва да прелъсти и мен! Може ли това, което е чувствал към Алина, толкова лесно да бъде предадено? Мразя го за това, че я е прелъстил. Мразя го, че не е верен на паметта ù.
Никоя от тези емоции не е нещо, което Баронс би нарекъл „полезно“. Имам спомен, за който да се покажа достойна. Два призрака, които да върна към живот.
Концентрирам се към тук и сега. Какво може да бъде използвано. И какво не може.
Зад рамото му виждам къде сме. Ако все още изпитвах нещо, щях да се превия надве като от юмрук в стомаха.
Умно, умно бившо Фае! Копеле!
Ние сме в уличката диагонално на „Книги и дреболии Баронс“. Скрил е Сребро в тухлената стена на първата сграда в Мрачната зона срещу моята книжарница.
Било е точно зад гърба ни през цялото време. В моя заден двор. Винаги ме е наблюдавал. Нас.
Когато бях тук за последен път, в стъпките ми имаше бодрост, въпреки че знаех, че отивам право в капан. Баронс току-що ми беше казал, че след като изляза от среброто и Даррок мъртъв, а моите родители живи, той ще ми отстъпи КДБ с документ, както си му е редът.
Нямах съмнение, че ще получа този документ. Бях толкова наперена, толкова уверена в себе си.
Даррок ме наблюдава внимателно.
Водите тук са коварно дълбоки. Винаги са били. Просто никога не съм виждала нещата толкова ясно, колкото сега.