Той е разкрил омразата ми към него и е направил нещо. Вероятно само същество, което е било Фае за една малка вечност, би могло да направи нещо подобно. Приел го е и сега предлага пълно опрощение. Предлага много повече от просто бизнес споразумение и в момента чака моя отговор. Разбирам играта му. Той е изучил моята раса със студения си аналитичен Фае ум и ни познава добре.
Ако се съглася да бъда с него, аз се излагам на две нива: физически съм достатъчно близо до него, за да може да ме нарани, а емоционално рискувам това, което рискува всяка жена, когато се отдаде на мъж – мъничка част от сърцето винаги се опитва да последва нашето тяло.
За мой късмет не ми е останало сърце. В безопасност съм от тази гледна точка. И съм станала адски трудна за нараняване.
Моите призраци си шепнат през мен, но аз не мога да ги чуя. Има само един начин, по който ще мога да ги чуя отново.
Обръщам глава за целувката на Даррок.
Когато устните му прилепват към моите, двойствеността в мен заплашва да ме разкъса и ако успее, ще изгубя най-добрата си възможност да изпълня мисията си.
Боли ме.
Имам нужда от наказание за греховете ми.
Заравям ръце в косата му и преливам всички тези чувства в страст, изливам ги в докосването си, целувам го силно, бурно, с експлозия от чувства. Обръщам и двама ни и го блъскам към стената, целувам го така, сякаш той е единственият на света, целувам го с пълна доза човечност. Това е нещо, което Фае никога не могат да почувстват, независимо каква форма носят – човечността. Затова жадуват за нас в леглото.
Той се олюлява за миг, отдръпва се и се взира надолу към мен.
Очите ми са диви. Чувствам нещо в мен, което ме ужасява, и се надявам, че ще мога да се задържа на ръба на скалата, на която съм. Издавам звук на нетърпение, навлажнявам устни и се притискам в него.
– Още! – настоявам.
Когато ме целува отново, последната част от мен, която можеше да ме понася, умря.
Осем
Отне ми скапан шибан месец да се върна.
Умрях три пъти.
Беше по-лошо, отколкото през деветнайсти век, когато трябваше да се кача на параход, за да прекося скапания океан.
Парчета от Фае реалност навсякъде сваляха всеки самолет, който вземах.
Обмислям възможността, когато се върна, той вече да я е хванал, да е махнал моята дамга от черепа ù и да е направил невъзможно да я проследя.
Но започвам да я усещам.
Тя е жива. Все още носи моя белег.
Но това, което усещам, е неуместно с нейната ситуация. Очаквам скръб. Жената ме уби, а при хората близостта поражда определена емоционална връзка.
Но похот? Веднага, след като ме уби, по кого изпитва похот?
Забавлявам се с мисли да прогоря дамгата си на черепа ù.
Когато най-после пристигам в книжарницата, какво виждам в уличката отзад?
Жената, която ме призова да я спася, а после ме намушка в гърба при първата възможност, не е изгубена в Сребрата и не се нуждае от спасяване.
Тя стои в уличката ми и целува копелето, което накара да я изнасилят и да я превърнат в При-я.
Не, нека бъдем съвършено точни: Тя се притиска към него и завира езика си до средата на гърлото му.
Чудовището ми разтърсва клетката си.
Свирепо.
Девет
− Мак! Хей, Мак! Не ме ли чуваш? Попитах какво, по дяволите, правиш?
Замръзвам. Нося се в мрачно място, където не усещам нищо, защото ако усещам, ще се самоубия. Няма правилно, няма грешно. Само разсейване.
– Не ù обръщай внимание – ръмжи Даррок в устата ми.
– Мак, аз съм! Дани! Хей, кого целуваш, мамка му?
Усещам я как бръмчи наляво-надясно зад мен, разрошва косата ми с вятъра, който създава, докато се опитва да види кого притискам към стената.
Виждала го е два пъти преди и би го познала. Последното, което искам сега, е да отнесе новини в манастира: „Мак е в екип с лорд Господар, точно като сестра ù! Точно както Ро каза! Шебан предател! Сигурно е в шебаната им кръв!“.
Роуина би се възползвала от това безмилостно. Би пратила всички шийте зрящи, които има, да ми се пречкат и да се опитат да ме очистят. Тесногръдата кучка би вложила повече усилия да намери мен, отколкото някога е полагала да търси Фае.
Внезапен порив надипля ризата ми и косата ми литва право във въздуха.
– Това не е Баронс! – тросва се Дани възмутено.
Името минава през мен като нож. Не, не е Баронс и ако не съм убедителна, никога няма да бъде.
– Не е и В’лане! – в гласа ù се смесват яд и объркване. – Мак, какво правиш? Къде беше, мамка му? Търсих те навсякъде. Мина месец. Мааак! – тя проточва последното жаловито. – Имам сензация. Обърни ми внимание!