Сепвам се, когато осъзнавам, че мисля, че е съвсем малко по-бърза. Да не яде Ънсийли? Ще ù ритам задника през целия Дъблин, ако го прави!
– Защо не я спря, МакКайла? Можеше да използваш доверието ù в теб, за да получиш информация за Книгата.
Свивам рамене.
– Децата винаги са ми лазили по нервите. Да си хванем друг шийте зрящ! Ако не можем да намерим, хората на Джейни сигурно знаят какво става.
Обръщам гръб на „Книги и дреболии Баронс“ към това, което беше най-голямата Мрачна зона в Дъблин. Сега е пустош, няма и една останала Сянка. Когато Даррок срути стените на Хелоуин и Дъблин потъна в мрак, безформените вампири избягаха от своя затвор от светлина и запълзяха към по-зелени пасища.
Усилието да нараня Дани отне цялата ми енергия. Не съм в настроение да мина покрай КДБ. Би се наложило да се изправя пред очевидното – че също като мъжа, магазинът е голям, тих и мъртъв.
Ако мина покрай него, ще трябва да се принудя да не зяпам жадно в него. Трябва да пренебрегна това в тази реалност. Никога няма да вляза през тези врати отново. Него го няма. Наистина го няма.
Моята книжарница е изгубена за мен така напълно и безвъзвратно, все едно Мрачната зона най-после я е погълнала.
Никога няма да я притежавам. Никога няма да отворя за клиенти черешовите врати със стъкла във формата на диаманти.
Никога няма да чуя малкото звънче на касата ми да звъни, никога няма да се свия с чаша какао и с книга в ръка, стоплена от уютния газов огън в очакване на завръщането на Джерико Баронс. Никога няма да се задявам с него, да упражнявам Гласа или да бъда изпробвана срещу страници от Шинсар Дъб. Никога няма да си открадвам жадни погледи, когато мисля, че не гледа в мен, нито да го чуя да се смее. Никога няма да се качвам по задното стълбище към стаята ми, която понякога е на четвъртия етаж, а друг път на петия, където мога да лежа будна и да репетирам нещата, които да му кажа само за да се откажа от всички тях, защото на Баронс не му пука за думите.
Той цени само действията.
Никога няма да карам колите му. Никога няма да разбера тайните му.
Даррок поема ръката ми.
– Насам! – той ме обръща. – Темпъл Бар.
Усещам очите му върху себе си, докато ме повежда обратно към книжарницата.
Спирам и го поглеждам.
– Мислех, че може да ти трябват някои неща от къщата на ЛаРу – казвам нехайно. Наистина не искам да мина покрай КДБ. – Мислех, че трябва да съберем войските ти. Нямало ни е дълго време.
– Има много места, на които държа запаси, а армията ми е винаги наблизо – той прави разсичащ жест във въздуха и промърморва няколко думи на език, който не разбирам.
Нощта внезапно става с десет градуса по-студена. Няма нужда да поглеждам зад мен, за да знам, че Ънсийли принцовете са там, в добавка към безброй други Ънсийли. Нощта внезапно изобилства от мрачни Фае. Дори с изключения ми „звук“, те са толкова много, толкова близо до мен, че ги усещам в дъното на стомаха си. Дали държи контингент на разстояние едно пресяване през цялото време? Дали принцовете са се носили през цялото това време и са чакали неговото повикване на половин измерение отвъд усета ми?
Ще трябва да го запомня.
– Няма да вървя през Дъблин с принцовете зад гърба си.
– Казах ти, че няма да позволя да те наранят, МакКайла, и наистина го мисля.
– Искам си копието обратно. Дай ми го сега!
– Не мога да позволя това. Видях какво направи на Малуш с него.
– Казах, че няма да те нараня, Даррок, и наистина го мисля – присмивам се. – Виждаш ли какво е? Малко е трудно за преглъщане, нали? Ти настояваш да ти се доверя, но сам не ми вярваш.
– Не мога да поема риска.
– Грешен отговор – дали трябва да задълбая в проблема и да се опитам да си взема копието? Ако успея, дали ще ми се доверява по-малко? Или ще ме уважава повече?
Когато търся бездънното езеро в главата си, не си давам труда да затворя очи. Просто ги оставям леко да се разфокусират. Нужни са ми сила и мощ и знам къде да намеря и двете. Без почти никакво усилия заставам на брега с черни камъчета. Винаги е бил там за мен. Винаги ще бъде.
В далечината чувам Даррок да говори с принцовете. Потрепервам. Не мога да понеса мисълта, че са зад мен.
Дълбоко в пещеристите ù глъбини черната вода започва да се пени и да бълбука.
Сребристи руни, като тези, с които се обградих на ръба на скалата, избиват на повърхността, но водата продължава да кипи и аз знам, че нищо не е свършило. Има нещо повече... ако го искам. Искам го. След няколко мига езерото избутва шепа кървавочервени руни, които пулсират по мастилената вода като нежни, деформирани сърца. Бълбукането спира. Повърхността отново е гладка като черно огледало.